Книги, които си заслужава да прочетете и книги, с които изобщо не трябва да си губите времето

Рецензии на книги

Пиша само за книги, които съм прочел лично!

Книги за книгите – първите 6 са чудесни романи за книги, а останалите са документални и разглеждат историята, развитието на жанровете, книгоиздаването, както и промените в четенето, настъпили и продължаващи в резултат на дигиталните устройства:

„Книжарничката на острова“ от Габриел Зевин

Градът на сънуващите книги, градът на дишащите книги: Книговището- Валтер Мьорс

Сянката на вятъра- Карлос Руис Сафон

451° по Фаренхайт- Рей Бредбъри

Крадецът на книги- Маркъс Зюсак

История за любов и мрак- Амос Оз

“Книга на гениите” на Росен Тахов (на български)

История на четенето- Алберто Мангел

Това не е краят на книгите- Умберто Еко, Жан-Клод Кариер

Под повърхността: Как интернет влияе върху четенето, писането и паметта- Николас Кар

От Александрия до Интернет- Иън Макниали и Лиза Улвъртън

Банкноти и мечти между кориците- масова книга и масово книгоиздаване- Алберт Бенбасат

Моите ненаписани книги- Джордж Стайнър

Как да говорим за книги, които не сме чели- Пиер Байяр

Шест разходки в горите на измислицата- Умберто Еко

“Професия читател”- Бернар Пиво

Хумористичти разкази, които си заслужава да прочетете от книгата „Хумористични разкази от велики писатели„:

1. Банкнотата от един милион долара- Марк Твен

2. Журналистиката в Тенеси- Марк Твен

3. Кантървилският призрак- Оскар Уайлд

Какво е гениалното в книгата „Отключи ума си: Стани гений!“

Станислав Мюлер е поредната издънка на Меката на псевдонауката през последните десетилетия Сибир и неговите университети и академии, нямащи нищо общо с науката. Сред цялата информация, която предоставя не  може да се извлече реалното от лъжата и измислицата, защото Мюлер без никакъв свян обявява своите очевидни догадки и фантазии за научни истини и ги смесва с действителните ефекти и силата на подсъзнанието. Според технологиите на измисленото уж от него свръхобучение можем, чрез специална промяна на нагласите с помощта на изречения, които си повтаряме по време на променено състояние на съзнанието, докато сме били във връзка с нашето позсъзнание, да станем за няколко занятия невероятни математици, да започнем за рисуваме като професионалисти, да си подобрим многократно паметта, да научаваме езици за отрицателно време, да спираме кървенето си, да се самолекуваме, да удвояваме издръжливостта си и да подобряваме спортните си постижения, да се преборим с алкохолизма в начална фаза, да си подобрим краснописа, да станем оратори за два дни, да се избавим от зависимости и страхове, да подобрим съня си, да комуникираме с разума на нероден фетус (такъв разум не съществува- човешкият зародиш в първите месеци на бремеността дори не е придобил още човешка форма и няма развит мозък) и да разбираме желанията на неродените бебета с метода на автоматичното писане. И това не е всичко от необятните постижения на неговата методика. Така нареченият „психолог“ Станислав Мюлер говори за кармични противоречия от предишни животи и за бебета, които още преди да се родят не харесвали приказките, четени от майките им и не се успокоявали в утробата, докато не почнели да им четат висша математика или физика. Той и други подобни нему псевдоучени били достигнали до следните изводи:

– подсъзнанието на детето осъзнава и запомня всичко много преди раждането; (Абсолютни глупости- преди раждането не съществува никакво подсъзнание, което освен това да може да разсъждава и да помни. Неразвитият мозък на новороденото ще нарастне неколкократно преди да почнат да се образуват първите синапси и да се създадат различни хранилища на съзнателна и несъзнателна памет).

– подсъзнанието на бъдещото бебе може свободно да взаимодейства с подсъзнанието не само на майката, но и на други хора; (тук създава нова псевдонаучна област- „подсъзнателна телепатия“ между неродено бебе и непознати хора, и то при пълна липса на мисли и каквато и да е система за комуникация)

– подсъзнанието възприема не само думите, настроението, емоциите, но в някои случаи дори и мислите на майката; (този човек на моменти изобщо се забравя- подобни бръщолевения дори не заслужават внимание; господин Мюлер говори за свръхестествени способности на бебета, които могат да четат мислите на майките си и да възприемат думите- ако наистина се беше занимавал с психология щеше да знае, че това няма как да стане преди детето да е овладяло езиковата система, а ако то не го направи докато е малко, през най-сензитивния си период, може никога да не се научи да говори.)

– на подсъзнателно ниво детето може свободно да изразява своите желания, потребности, дори прояви на чувство за хумор; (ново пет- неродени бебета с желания и чувство за хумор)

– подсъзнанието на детето може свободно да взаимодейства с други хора, включително и чрез автоматично писане; (неродени бебета, диктуващи на майките си- направо страхотно)

– подсъзнателният разум на детето притежава ниво на разбиране на света, значително надвишаващо нивото на разбиране на съзнателното мислене на средностатистически възрастен човек; (пропуснал е само да ги предложи за членове на законодателните органи- щом по-добре разбират света, мисля че неродените бебета трябва да ни упарвляват)

– подсъзнанието много преди раждането може да си поставя конкретни цели и да ги постига; (тук вече и подсъзнанието се превръща в самостоятелен организъм, който си поставя цели и си ги реализира сам- за какво му е в такъв случай на подзъзнанието тяло)

Измислената от Мюлер свръхобучаемост служи за създаването на общо 10 авторски курса, сред които може да наблюдаваме такива глупости като „Информационни матрици на предишни животи“, както и курсове (в области, от който той си няма и понятие) като „Свръхзапомняне по метода на Лозанов (опростен вариант)“. Не само, че е напълно невеж по отношение на Сугестопедията на Лозанов, но и точно тук всеки българин може да го уличи в лъжа, дори да не можем да му „хванем спатиите“ по отношения на другите му твърдения за успешни обучения и стотици доволни хора и учени. В продължение на почти три страници Станислав Мюлер не успява да представи нито един достоверен факт за нашия сънародник- дори да се беше опитвал нарочно, трудно щеше да постигне целта всяко изречение да е лъжа, но той го прави. Вижте сами цитат от неговата информационна дезинформация с коментари в скоби от мен:

„Преди повече от 30 години известният в тесните научни и военни кръгове български учен Георги Лозанов доби световна слава, при това повод за известността бяха не откритията му в техниките за запомняне, а спецоперацията по грандиозна дезинформация за западните специални служби. (Лъжа- Професор Лозанов  и неговата методика нямат нищо общо с военните или специалните служби и не са представлявали никакъв интерес за тях)

Лозанов беше първоначално известен като талантлив учен психотерапевт, ориенталист, специалист по раджа йога и някои други направления на йога. (Лъжа- известен е първо като невролог и психиатър и чак след това започва да се занимава с психотерапия, не е ориенталист, нито е специалист по каквато и да е йога) Според основните постулати на древноиндийското учение, хипермнезията (способността към феноменално запомняне или спомняне на информация) представлява способност за влизане в особено състояние, в което човек получава достъп до информация, записана не в главата му, а съхраняваща се в пространството, откъдето той я разчита. Влизайки в това състояние йогите могат няколко дни подред да цитират наизуст редове от упанишад, без да се повторят или да сгрешат, при това те го правят без видими особени усилия и не са губили предварително месеци и седмици за заучаване.

Лозанов отделя много време и сили за изследване на подобни състояния и успява да установи определени закономерности, по-нататъшното изследване и използване на които е създало предпоставки за истински пробив в това направление. (Лъжа- не е изследвал подобни състояния, нито е установявал подобни закономерности)

Притежавайки значителен багаж от знания и уникални способности за синтезиране на получаваната информация, ученият продължава да усъвършенства метода си, провеждайки нови и нови смели експерименти и стига до технология, обезсмъртила името му. (Лъжа- нито е използвал някакви уникални способности, нито провежда някакви невероятни експерименти- просто използва научни техники с контролни групи). След това – защита на докторска дисертация в Съветския съюз, писане на книги, продължаване на научните изследвания. (Лъжа- не е защитавал докторска дисертация в Съветския съюз, книги пише доста по-късно, а научните изследвания се налага да прекъсне за известно време)

Откритият от него метод позволява да се запомнят по 100, 200, 500 и дори повече от 1000 чужди думи за едно занятие. (Лъжа) Нещо повече, хората могат да започват изучаване на чуждия език практически от нулата. Занимавайки се на тези занятия, те не само че не се уморявали, а по-скоро възстановявали нервната си система и подобрявали физиологическите си показатели.

Когато за необикновения метод, използван за подготовка на различни особени сътрудници, се разбрало зад граница, започнал истински лов за метода на Лозанов. С шпионски сюжети, с работа на контраразузнаването, следене и смъртни случаи. (Лъжи и врели-некипели)

За да бъде предпазен методът от посегателствата на западното разузнаване, било решено да се проведе мащабна дезинформационна акция. Един от компонентите на чудо-техниката било включване по време на заниманията на звуков ритъм с честота 60 удара в минута, който оказвал синхронизиращо въздействие върху работата на двете мозъчни полукълба на участниците в експеримента. (Лъжа- не се използва звуков ритъм, а музика и не се използва подобна честота)

По покана на европейски учени Лозанов заминал с демонстративни изпълнения и занятия зад граница. За заблуда на западните специалисти по време на неговите лекции първоначално се включвал ритъм 74 удара в минута, който не създава никакви феноменални ефекти. Успоредно с това били включвани и други компоненти на неговата методика. Няколко минути след началото на занятието ритъмът плавно преминавал от честота 74 удара на на честота 60 удара. В резултат на това ефектът на свръхзапомнянето на лекциите на Лозанов бил налице, а да възпроизведат цялата технология без него западните специалисти не успявали, защото в опитите си да моделират гениалната технология те включвали честота 74 удара в минута и не се получавал ефектът на резонанс между всички съставни части. (Лъжа- не е водил лекции, а обучения и представяния и не е засекретявал методиката си)

В края на краищата, според една от версиите за феномен в цялата тази работа бил признат личностният фактор. Значи Лозанов притежава необикновен дар да обучава хората на чужди езици, в резултат на което се получават всички тези необикновени ефекти на свръхзапомняне. (Лъжа) Едва след много години на Запад все пак успели точно да моделират цялата описана технология и да получат много добри резултати. (Лъжа) Но не толкова впечатляващи. (Лъжа) Очевидно личностният фактор понякога играе решаваща роля.                       Макар че Лозанов е подготвил ученици както в България, така и в СССР, днес тази технология не се дава в пълен обем в нашата страна. (Лъжа- не е подготвял никакви ученици в СССР, а българите обучени от Лозанов са малко и повечето са придобили квалификация извън България) „Английски за един месец!“- звучи съблазнително, нали? Но засега всичко това е в миналото или в бъдещето.

Аз естествено се заинтересувах от тази методика и след получаването на някои необходими знания успях да обуча хора на навика за бързо запомняне практически на всякакви чужди думи на специални занятия, които наричам „Свръхзапомняне по метода на Георги Лозанов“. (Лъжа- Много интересно защо след като се е бил заинтересувал от тази методика очевидно не знае абсолютно нищо за нея, а на всичко отгоре си позволява наглостта уж да преподава чужд метод, за който дори не си е направил труда да прочете нещо най-общо, отгоре-отгоре. Препоръчвам му да прочете книгата „Сугестопедия – Десугестивно обучение”, Георги Лозанов, 2005, Изд. „Св.Климент Охридски“, София. Господин Мюлер дори не знае как се нарича самата методика на Лозанов, но обучавал други на нея. Но това е нещо обичайно за него, да преподава неща, които не разбира. Според него с НЛП можем да определим дали събеседникът ни лъже или говори истината- твърдение, което по своята същност не отговаря на истината.)

Тренингите, които провеждам с използване на описаната технология, макар и да не включват всички съставни части на тази гениална методика, все пак позволяват на хората да се научат след кратковременно обучение да запомнят по 100 чужди думи за два часа. (Това е лъжа, а дори и да беше вярно, не това е основната цел на методиката на професор Лозанов) При това придобитият навик може да се използва и в домашни условия.“

Гениалното в книгата на Станислав Мюлер е, че е намерил добронамерени и невежи хора да му я издадат, а впоследствие и лековерни читатели, които да се излъжат и да си я купят.    

Подсъзнателното

Ако искате да прочетете истинска научна книга за подсъзнанието, при това представена увлекателно, трябва задължително да се запознаете с „Подсъзнателното“ на Ленард Млодинов.

ФЯМР се появи през 90-те години на ХХ век, а вече учените могат да използват данните, събрани от вашия мозък, за да възпроизведат картината на онова, което гледате- по-точно нейно много добро приближение.

От нея ще научите как зрението и слуха запълват своите празнини с предположения или несъществуващи образи и звуци. Каква е зависимостта между времето и индексите на фондовите пазари в 26 страни между 1982 и 1997г. Как запълваме празните места в паметта си с измислици и твърдо вярваме в тях. Какво е „сляпо зрение“ и как може сляп човек да познава дали лицата, които не вижда са радостни или ядосани. Как очакванията влияят на представянето. Защо чернокожи проявяват несъзнателен расизъм към чернокожи и още много различни факти за груповата динамика, чувствата, Азът, както и голямо разнообразие от социални експерименти.

„По поречието на Амазонка“ е увлекателен разказ за единствена по рода си експедиция по протежението на най-пълноводната река и през територията с най-голямо видово разнообразие на Земята. На 9 август 2010г. Ед Стафърд става първият човек, извървял цялото протежение на река Амазонка от нейният извор на върха на Невадо Мисми до Атлантическия океан, където се влива. Изпълнено с постоянни опасности, пътешествието на Ед продължава почти две години и половина (от 2008 до 2010г.- повече от 8000 км, извървени за 860 дни, 733 от който го придружава и му помага перуанеца Гладиел „Чо“ Санчес Ривера) и изисква изключителна физическа и психическа издръжливост. Чрез екпедициите си Ед се стреми да информира обществеността за проблемите на околната среда и да вдъхнови хората да повярват, че могат да осъществят мечтите си.

Градът на сънуващите книги (Един роман от Замония на Змей Митоблудни)- Валтер Мьорс

 

Това е един фантастичен роман за Книговището, град, в който всичко се върти около Сънуващите книги: за тях убиват, чрез тях се изхранват, за тях живеят. В този град така наричат антикварните книги. За търговците те не са нито съвсем живи, нито съвсем умрели, а пребивават в междинна фаза, като в сън. Истинският им живот е преминал, предстои разложение и те дремят с милиони и милиарди по лавиците, сандъците, мазетата и катакомбите на Книговището. Но когато търсеща ръка посегне  и отвори една от тях, когато някой ги купи и вземе, те се събуждат за нов живот.

Една история за Градът на сънуващите книги и страната Замония, за Гробището на забравените поети и Книжния санаториум, за Гората на кристалите, Дяволската кухня, Камерата на уловеното ехо, Диамантената градина, Звездата на катакомбите, Кожената пещера, Дворецът на сенките (построен от книги) и Библиотеката на Орм.

Това е един разказ на Змей Митоблудни за търсенето на неизвестен автор, написал най-доброто произведение, виждало някога бял свят, докато бил обладан от Орм:

„Обладал го съвсем неочаквано. Орм освободил духа му е го отвел на едно място далеч във Вселената, където всички идеи в изкуството се пресичат и сливат. Било планета без субстанция, без живот, без дори един атом материя, но с толкова много струпана фантазия, че карала близките звезди да танцуват. Там всеки можел да се потопи в чисто въображение и да се зареди с енергия, която иначе е недостъпна през целия ни живот. Една секунда в нейното поле била достатъчна да родиш цял роман. Било свръхестествено място, където не важат законите на природата, там измеренията се трупали едно върху друго като неподреден ръкопис, смъртта била само тъп виц, а вечността- едно мигване с очи. Щом се завърнал, моят приятел бил изпълнен с думи, изречения и идеи- всички напълно завършени и прекрасни, трябвало само да седне и да ги напише черно на бяло. Чувствал се щастлив и едновременно странно объркан колко добри неща излизат изпод перото му и всъщност колко малко е допринесъл за тях.“

Една история за Краля на сенките (човек разчленен и превърнат в непобедимо създание от хартия) и за архизлодея, ларвоакулата Фистомефел Смайк, който смята, че може да контролира всичко и всички и че само неговата жажда за власт е от значение.

Един разказ за песоглавеца Колофоний Дъждосиянието и неговата книга за катакомбите и ловците на книги, които търсят безвъзвратно изгубени екземпляри от безкрайно ценните книги, включени в Златния списък, докато се избиват помежду си.

Главни герои са: дракони, ларвоакули, грозовещици, прасоглавци, песоглавци, ейдети, полуджуджета, мъгловиани, мумени, книгонавти, ръждиви гноми, книгосъздания (малки циклопчета, кръстени на някой автор, всички произведения на когото знаят наизуст: те имат нужда само от вода и прашен въздух- хранят се с четене), плачещи сенки, соготи или гигантоколоси, харпири, паяхи и Опасните книги (книгите-клопки, токсикотомове, аналфабетски терористични книги, настръхнали книги, летящи книги и живи книги).

Сянката на вятъра- Карлос Руис Сафон 

Това е роман за книгите и за хората!

Това е разказ, започващ от Гробището на забравените книги, което е описано най-добре от бащата на главния герой:

„ Това място, Даниел, е една загадка, едно светилище. Всяка книга, всеки том, който виждаш тук, има душа. Душата на онзи, който го е писал и душата на читателите, които са го изживели и сънували. Всеки път щом дадена книга попадне в нечии ръце, всеки път, щом някой плъзне поглед по страниците и, неговият дух израства и укрепва. Още преди много години, когато моят баща ме доведе тук за пръв път, това място вече беше старо. Старо колкото самия град, навярно. Никой не знае със сигурност от кога съществува то или кои са неговите създатели. Ще ти кажа същото, което баща ми каза на мен. Когато някоя библиотека изчезне, когато някоя книжарница затвори дверите си, когато някоя книга потъне в забрава ние, пазителите, които познаваме това място, имаме грижата те да пристигнат тук. Тук книгите, които никой вече не си спомня, книгите, изгубили се във времето, живеят вечно- в очакване на онзи ден, когато ще попаднат в ръцете на нов читател, на нов дух. В дюкяна ги продаваме и купуваме, но в действителност те нямат собственик. Всяка книга, която виждаш тук, е била най-добрият приятел на някого. (…) Според обичая, когато някой посети това място за пръв път, трябва да си избере една книга- която си ще- и да я приеме, да се погрижи тя никога да не изчезне, завинаги да си остане жива. Това е много важно обещание, обещание за цял живот. Сега е твой ред.“

Това е историята на Даниел Семпере, едно десетгодишно момче, което, намирайки невероятния роман на Джулиан Каракс в Гробището на забравените книги, поема задължението да пази тази книга и си поставя за цел да открие кой е нейният автор. Само че се сблъсква с човек без лице, който се опитва да изгори всички съществуващи на бял свят книги на Каракс и почти е успял, както и с единствения напълно отрицателен герой в романа- хладнокръвният убиец и психопат Фумеро, добрал се до удобна властова позиция в следвоенна Испания, от която безнаказано пребива, изтезава и убива хора за удоволствие. Колкото повече научава Даниел Семпере, колкото повече тайни разплита, толкова повече празнини зейват и историята на Каракс се запита все повече. Кой казва истината и кой лъже не е ясно. Всеки има достатъчно основателни причини да прикрива нещо, но кой има желание да каже истината? Ще успее ли Фумеро да постигне своята главна цел? Ще узнае ли Даниел кой е Жулиан Каракс, както и истината за неговия живот? Ще стана ли ясно кой се опитва да унищожи неговата може би последна оцеляла книга?

Фабулата с всяка страница става все по-трагична. Развитието на сюжета носи все по-голяма драма за всички герои. Развръзките са неочаквани, а най-голямата изненада би била един щастлив край, защото няма никакви изгледи за подобен завършек.

А може ли финалът да е наситен и със щастие и с мъка едновременно? Трябва сами да разберете!

◊

„Колапсът“ на Джаред Даймънд, „Защо нациите се провалят“ от Дарон Аджемоглу и Джеймс Робинсън и „Патология на неравенството“ с автори Ричард Уилкинсън и Кейт Пикет са книги, които ще ви доставят по-голямо удоволствие, ако ги прочетете една след друга, защото са част от един основен проблем и въпреки че авторите на втората книга са критични към друга книга на Даймънд (считат, че той проявява прекален географски детерминизъм и смятат, че го оборват със своите примери- всъщност и двете не са верни), която най-вероятно не са прочели изцяло или просто говорят, използвайки странична информация за нея, те ни най-малко не се опровергават една друга, а се подкрепят взаимно. Тези три книги взаимно се допълват една друга и ако някоя от тях бъде пропусната нещо ще липсва от разбирането ни за промените, които са се случили или пък не са станали реалност, въпреки очакванията на хората. Разбиране за инклузивни и екслузивни политичеси и икономически системи и тяхното значение за богатите и бедните нации; за статистическата страна на неравенството и как увеличаването на равенството води до нарастване на благосъстоянието и щастието на нациите; за историческите обстоятелства (включващи в себе си множество фастори: икономически, политически, екологични, религиозно-културни, демографски, географски и още няколко основни), довели до колапси определени общества, и поуките, които можем да изведем, за да избегнем повтарянето на една и съща история (грешка) отново и отново, както и разбирането за други общества, избегнали разрухата, защото са си позволили да се променят, за да оцелеят и да останат с положителна нагласа за бъдещето.

И още една четвърта книга, която ще е като бонус към тези три- тя разглежда въпроса какво всъщност означава да си щастлив и какво можем да направим, ако ни липсва нещо същностно- това е книгата на Даниъл Гилбърт „Какво е нужно да си щастлив“.

◊

Патриоти (роман за оцеляване в предстоящия срив) от Джеймс Уесли Ролс

В книгата има интересни житейски истории, но е написана като военен доклад и няма никакви художествени достойнства. Наблъскана е с ужасно скучни подробни описания на всякакви видове оръжия, военна и комуникационна техника. Политическата идеология на места е приемлива и в повечето случаи разумно аргументирана. Религиозната идеология обаче е изключително дразнеща (за роман) и е набутана на всевъзможни неудачни места в повествованието, с цел просто да я има. Всички главни герой (с изключение на един евреин, за разнообразие) са „страхотни“ християни и не пропускат да се помолят (има дори молитвата „Отче наш“ на арамейски). Избиват доста хора, без дори да им простят греховете, но това естествено не ги прави по-малко ревностни християни. Единствения агностик в цялата картинка след убийството на жена си става запален християнин, за да се срещнел на небето с нея. Децата почти не се споменават, освен, за да ни се обясни как родителите им ги учели да се молят на Иисус Христос. Фабулата е предвидима: Големите лоши са федералното правителство, което е незаконно избрано и се опитва да пороби американците и чужденците от ООН, които изнасилват жени, убиват невинни граждани и създават концентрационни лагери за несъгласните. От своя страна, „достойните християни“, докато избиват врагове и мародери, извършват постоянна благотворителност към различни други въоръжени групи, под формата най-вече на средства за убиване. Като цяло книгата има един недобре скрит главен герой- оръжията. Тя е  пропита с такава любов и възхищение към всякакви пушки и пистолети, че чак да ти се додрайфа от подробности. Ако се махнат хората от сюжета, това произведение ще заприлича на нещото, което реално е: реклама на личното въоръжаване, възвеличаваща носенето на оръжие като „дадено от Бога право“ и явно противопоставяне срещу каквито и да е рестриктивни мерки при закупуването и притежаването на огнестрелна мощ от какъвто и да е вид или калибър. Всички главни герой, мъже и жени, са тактически отлично обучени и въоръжени до зъби като едни малки армии. Само за пример: един от героите, азиатец (но християнин, разбира се) убива съвсем сам 46 души, преди да бъде застрелян от лошите. Десните християнски милиции са представени като добрите герои, Патриотите, защото се борят главно за свободата- за свободата да притежаваш оръжие.

Накрая почваш да се чудиш дали това е роман или практическо ръководство с какво и по какъв начин могат да се убиват по-лесно хора. Използвани са купчини от кратки религиозни намеци и цитати от Библията, с които се оправдава борбата до смърт и измислената безстрашност на Патриотите. Като се има предвид военното минало на автора е напълно разбираемо, че не е могъл да сътвори нищо повече от една пропагандна книга, апология на оръжията и премахването на всякакъв контрол върху тях, използаща схематични житейски истории за оцеляването на група въоръжени религиозни консерватори-либертарианци след икономическия крах, когато „лайното се удари във вентилатора“.

Ърнест Шакълтън и първата издадена книга на Антарктика

Ърнест Шакълтън прави сборник с творбите на хората от екипажа на неговата експедиция и съответно създава първата книга, публикувана на Антарктика. Това става през 1908г. и не знам дали има друга книга, отпечатана там по-късно. За да сме съвсем точни, събитието се случва не на самия континент, а на нос Ройдс на остров Рос (който при наличието на ледена покривка става неизменна част от континента).

Печатането на книга на Антарктика се оказва истинско предизвикателство. Лондонската печатница „Джоузеф Каустън и синове“ провежда предварително триседмично обучение  на Джойс и Уайлд (двама души от експедицията) и дарява преносима литографска печатна преса, хартия, мастило и печатарски букви. Марстън научава основите на офорта и литографията и помага при редактирането, а Дей, който е технически грамотен, отговаря за подвързване на книгата

Книгата ангажира почти всички членове на експедицията с предоставяне на писмени материали или с печатане и подвързване. Одобрени са 10 статии. Марстън поема работата по оформлението и илюстрирането и същевременно помага на Шакълтън, който е главният редактор. Възникват обаче технически проблеми. Въглищният прах понякога пада върху хартията, а въздухът в хижата е толкова студен, че мастилото замръзва и става лепкаво. За да го стоплят поставят запалена свещ под тавата, в която се съхранява. Има проблеми и с литографиите за илюстрациите, но в крайна сметка Джойс и Уайлд правят всичко възможно печатарската преса да работи. Книгата, съставена от 120 страници, излиза под заглавието „Аурора аустралис“ („Южно сияние“) в малък тираж. Има различни сведения за броя на копията. Предполага се, че са около 100, но днес могат да бъдат проследени не повече от 70. Бърнард Дей се постарава доста при подвързването, прекарвайки дълги часове заглаждайки дъските „Венеста“, за да могат да се използват като твърди корици. Той съшива на ръка всяка една книга.

Отпечатването на това полярно издание е изумително постижение, като се има предвид обкръжаващата среда и техническите проблеми.

◊

Павел Вежинов написва първата съвременна спортна повест в България („Двубоят“) и първата у нас спортна повест, действието на която се развива в българско село („Знамена над стадиона“), както и първият юношески криминален роман („Следите остават“) и първия селски криминален роман („Прилепите летят нощем“).

 ◊

    Стани!

(Защо вашият стол ви убива и какво можете да направите)

Д-р Джеймс Ливайн

Много добра книга за зависимостта от стола и за нейното преодоляване. Разглежда следните въпроси:

Какви са ползите от стоящите и бягащите бюра? Какво показват изследванията и реалните експерименти на терен?

Какво представлява офисът на бъдещето в много успешната фирма за финансови услуги в Минеаполис на име Salo?

Какво е активна училищна среда и как можем да се допитваме до самите деца за промените, които искаме да въведем в обучението им?

Как децата могат да отслабват в училище, вместо да затлъстяват и да се обездвижват?

Как вместо да продължаваме да измисляме заболявания като хиперактивност за нашите деца (които съвсем естествено обичат движението) и да ги тъпчем с хапчета, можем да ги подпомогнем да се движат повече в час и същевременно да повишават успеха и постиженията си. Вече има няколко успешни опита с експериментални училища и класове в различни части на САЩ, като например вдъхновяващия случай с Училището на бъдещето в Рочестър.

Да се надяваме експериментите да продължат!

Просто Станете!

Умът- лечител на тялото

Ариел Есекс

Книгата е наситена с много добри мотивиращи послания, засяга въпроса за епигенетиката и връзката между мисленето и здравето ни, а главите за прошката и смехотерапията си заслужават четенето. Но положителните качества на това литературно произведение не изпъкват, защото са обилно поляти с купчини глупости, псевдонаучни изследвания и множество рожби на въображението, представени като факти. Авторката говори за изследвания, които уж показвали как сърдечният ни орган изпитвал чувства и имал намерения; за жена, която си спомнила, че точно след като се родила започнала да си формира негативни съждения (тя се чувствала изоставена от майка си и занапред трябвало сама да се оправя в живота, който щял да бъде изпълнен с упорита работа и освен това не била щастлива, че се намирала на конкретното място- много интересно как е мислела с думи, преди да се е научила да говори), останали в несъзнаваното, откъдето и влияели по-нататък в живота. Като се има предвид, че новороденото дори няма изградено съзнание все още, нито напълно функциониращ цялостен Аз, а за семантична памет да не говорим, подобни глупости са напълно неуместни. Но г-жа Есекс смята, че може да си измисля каквото и е удобно, защото според нея учените не знаели нищо за това как се изгражда човешкото съзнание и къде се съхранява паметта. Нито едно от двете твърдения обаче не е вярно. Относно човешкото съзнание и неговата материална (мозъчна) основа има доста подробна информация в книгите на професора по невронаука Антонио Дамазио (в „Изграждане на съзнателния мозък“ на 384 страници се говори само за това, като накрая има и библиография с останалите учени, занимаващи се в тази сфера). А ако авторката си беше направила труда да прочете малко истински научни книги, а не такива писани от измислени енергийни и духовни „лечители“, щеше да е разбрала, че паметта не се съхранява като в хартдиск- принципът и на работа е съвсем различен. Но дори човек да не е запознат с новите научни открития, всеки ученик, който е присъствал в часовете по биология е чувал за хипокампа (основното място, свързано със съхраняването на паметовите следи) и другите мозъчни зони, свързани с паметта. Тези неща се знаят от началото на миналия век, но Ариел някак ги е пропуснала. Разбира се, тя предпочита да говори за мислите, които излъчват енергия във Вселената и създават нови реалности; за човешкото зрение, което не приема образи, а си съставя собствено холографско изображение, излъчвано пред дадения обект, като точно то бива възприемано. Това, за което учените наистина много малко знаят е квантовата физика, която Ариел Есекс постоянно намесва в своето изложение (без дори да има елементарни познания по физика), като развива едни пространни, изсмукани от пръстите теории за мислещи сърца, телепатия и още доста езотерични явления, нямащи нищо общо с квантовата физика като наука. Очевидно, че трябва да се изясни на някои хора, че четенето на Дийпак Чопра (който, освен заглавията на някои от книгите си, няма нищо общо с квантовата физика) не е равнозначно на придобиването на научни познания за физиката на микрониво.

Книгата включва и немалко откровени лъжи, като:

– Ако 1% от населението на един град практикува редовно техники за трансцендентална медитация, нивото на престъпността в този град намалява с 22% (данните са на една от сектите, използващи ТМ, тоест „напълно обективни“).

– 75% от проучванията, изследвали лечебния ефект на молитвата, показват нейната полза. Абсолютно невярно. Нито едно правилно проведено (сляпо) изследване не води до подобни изводи- всички показват, че положителен ефект няма.

И когато вече си мислим, че не можем да бъдем изненадани повече, накрая на книгата Ариел ни запознава с изследванията на някакъв Институт по математика на сърцето (дори името не звучи сериозно), които се състояли в медитация на група хора над шишенца с ДНК и те показали, че стресовите чувства, излъчвани от съзнателния ум, карали ДНК в клетките да се стегне и съкрати, а чувствата на любов и признателност размотавали ДНК-нишките. Да сте чували по-голяма глупост?

Като цяло, ако махнем всички свръхестествени фантазии може да остане една доста кратка, чудесна и мотивираща книга. Но в момента е достатъчно човек да погледне библиографията и препоръчваните от Ариел Есекс книги (включващи купчина от псевдоспециалисти по несъществуващи науки, техники и терапии, в това число и реално психично болни автори, като жената, която си говори със собствено извънземно), за да му стане ясно, че подобна книга няма да го обогати познавателно, нито емоционално.

Да опожаряваш е наслада – Рей Бредбъри

В книгата на издателство „Бард“ (излязла от печат 2017г.) „Да опожаряваш е наслада“ от Рей Бредбъри са включени разкази предшестващи „451º по Фаренхайт. Интересното е, че разказите „Много след полунощ“ и „Пожарникарят“, които заемат почти половината книга (от 159 до 317 страница) са едни и същи (с леки разлики в някои подробности: като например, че в единият разказ се говори за Библията, а в другия- за книга на Шекспир; при единият вариант се споменава, че главния герой скрива доста книги до оградата извън къщата, а в другия този момент е пропуснат, но за сметка на това една и съща книга от Шекспир е изгорена два пъти и други подобни дребни несъответствия) и освен че няма никаква нужда да се четат и двата, не става изобщо ясно какъв е смисълът да се публикуват в една книга. Може би за пълнеж?