В Русе щеше да се провежда първият местен ултрамаратон в пресечена местност (покрай река Лом) и се чудех дали да се запиша в по-дългата дистанция от 50 км. Предложих на един приятел да участва и той, като при това положение щях да се включа в полумаратона на 20 км заедно с него. Той не беше участвал дотогава в никакви състезания по бягане, но почти всеки ден тичаше по малко (2-3 км) на стадиона. Идеята ми беше да види какво представлява бягането извън стадиона и да се наслади на атмосферата на едно по-продължително състезание сред природата. Личната ми цел беше просто да завърша, в което не се съмнявах, тъй като дистанцията беше прекалено кратка за мен. Въпреки че не съм се стремял към някакви постижения в скоростта, направих най-бързото си бягане досега (и първия си полумаратон в пресечена местност, изминат изцяло с бягане- без ходене), завършвайки на 47-мо място за 2:10:07 (малко вода пих само на единствения подкрепителен пункт по трасето). След мен имаше още десет души, завършващи класирането, а допълнително седем други бяха дисквалифицирани. Като се има предвид, че обикновено на ултрамаратоните завършвах сред последните, като не ми пречеше и да съм последен, това бягане беше добро постижение. Особено при положение, че в средната (нашата) дистанция по някаква причина се бяха включили и едни от най-добрите ултрамаратонци в България (първи съвсем очаквано завърши Кирил Николов-Дизела). По-интересното обаче беше, че въпреки сериозната конкуренция, моят приятел успя да завърши първото свое състезание в пресечена местност на 28-мо място за 1:41:41. Още в началото на състезанието, понеже не бях сигурен дали все още смята да бяга за удоволствие или ще прояви някакви свои амбиции, му казах, ако не иска да не бяга бавно, нито да се съобразява с моето темпо, а да следва свой собствен ритъм, който да му пасва най-добре. Почти веднага след това, той отпраши напред и направи стабилно бягане. Въпреки чудесния резултат на терен, на какъвто никога не беше бягал, той завърши състезанието разочарован. Можете ли да познаете защо? Не защото не беше първи, а защото не беше успял да изпревари този, завършил преди него. Когато го попитах дали се е насладил на хубавата природа, сред която е бягал, се оказа, че е жертвал тази част от състезанието, защото се е бил концентрирал в скоростта, която поддържал. Да поразсъждаваме малко дали моят приятел има обективни причини да смята, че е можел да изпревари състезателя, който в крайна сметка е завършил 37 секунди преди него (в същото време, завършилият след него е бил само на 9 секунди) и дали това е достатъчно основание да се разочарова от себе си. Първо, той изобщо не познаваше другия бегач, нито знаеше неговите възможности или форма. Напълно е възможно той да е можел да му дръпне много по-голяма дистанция, но при положение че не са в челната тройка, да не е искал да ускорява и да се изморява повече от минимално необходимото. Това, че някой може външно да изглежда уморен, не означава нищо за човек, който не го познава. Той реално може да притежава достатъчно капацитет и психическа устойчивост, за да избяга още два маратона.
Второ, защо изобщо се конценрира върху човека, завършил преди него, а не върху това, че самият той е финиширал само 9 секунди пред друг състезател (който не мисля, че се е депресирал от този факт), тоест не е допуснал да бъде изпреварен. Моят приятел нямаше достатъчно познания, нито усет, за да прецени кого може и кого не може да победи в едно по-дълго състезание. Не знаеше кога е удачно да се хидратира или да се подкрепи с храна. Не беше тренирал за бягане в пресечена местност. Не знаеше кога да забавя и кога да ускорява, за да пести енергия. Не знаеше как да стъпва при бягане по нанадолнище и при изкачване на височина. Не беше експериментирал със собствените си способности дори при бягане на стадион, но доста арогантно считаше, че не заслужава похвала за страхотното бягане, а трябва да се самонакаже с разочарование, защото не е успял да постигне някаква, хрумнала му на момента, безсмислена цел. Да предположим, че беше успял да задмине предния състезател. Щеше да стане 27-ми. И какво от това?
Какъв извод ще си извлечете от кратката история, вие ще решите. Аз само мога да ви кажа, че не си заслужава да заменяте удоволствието от дългото бягане и удовлетворението от надхвърлянето на собствените ви граници срещу някакви цели, които не водят към нищо надграждащо, особено ако не са предварително определени.
Не забравяйте да се наслаждавате на пътя!