Обиколката на Витоша 2014г.

Сега да се върнем на Обиколката на Витоша. Какво стана, успях ли да я завърша без никаква подготовка, макар и последен.

След като две седмици не бях почивал на работа, за да мога да си взема два почивни дни на 14 и 15 юни, отидох на ултрамаратона от 100 км и го завърших, и то в рамките на определеното от организаторите време от 20 часа. В класирането при мъжете съм 134-ти (с време 17:03:12) от 183-ма завършили (последният записан е с време 21:29:55) от около 300 човека, въпреки че представянето ми на състезанието беше предшествано от пълна физическа и психическа антиподготовка (донякъде целенасочено, донякъде в резултат на моментните обстоятелства) и пълна липса на пълноценна и калорична храна в продължение на месец. В деня преди старта съм изял 5 яйца с кашкавал, няколко плода (череши, кайсии и ябълки) и домати, краставици и сирене. По време на състезанието си вземах по малко от някои от нещата, които предлагаха на контролните пунктове, а от това, което аз си носех, използвах само два енергийни гела. Храненето беше отрицателен фактор за успех. Липсата на тренировки по бягане също. Както обясних вече, целенасочено бях спрял всякакво бягане и пешеходни преходи месец и половина преди състезанието. Също така не бях покривал дистанция с дължина по-голяма от 1/5 от настоящата. Единственото, което правех е да плувам. И въпреки нощния етап на състезанието, който беше нещо ново за мен, не получих никакъв крамп, никакво мускулно схващане или болки в резултат на увеличената млечна киселина. Дори до 82 километър бях напълно свеж и изобщо не бях уморен. Очевидно плуването, което отпуска мускулите, вместо да ги стяга, има значение и по отношение подготовката за бягане на дълги дистанции.

Проблемите дойдоха, както се и очакваше, от маратонките, с които бягах. Тъй като бях закъснял да изпратя Five fingers (обувките за босо бягане) до контролен пункт по средата на дистанцията (времето за това беше твърде неудобно за хората, които не са от София) и единственият начин за смяна на обувките остана да ги мъкна с мен, аз се отказах от подобен вариант и изминах цялото трасе с 8-годишни маратонки New Balance. Те бяха с протрита твърда част над петата и при продължително бягане разраняваха ахилеса, затова използвах два чифта чорапи, което от своя страна не беше удачно за стъпалото. Освен това реших да използвам ортопедични подложки, с които дотогава не бях дори ходил продължително- те имат извивки за напречните и надлъжните сводове и не са от най-удобните за бягане. Гореизброеното доведе до това, че стъпалата ми след края на състезанието бяха на кайма: от триенето и калта, която постоянно влизаше в маратонките ми имах десетки пришки по пръстите и между тях, а на останалата част на стъпалото кожата така се беше вдлъбнала, че изглеждаше сякаш краката ми са целите нацепени от рани. Интересното е, че по време на състезанието много рядко, и то в последните 20 километра ме заболяваха стъпалата и болката бързо отминаваше. Очевидно дори и с лоши и неудобни обувки неподготвен човек може да измине 100 километра ултрамаратон в планината.

Единственият физически проблем, за който нищо не предполагах предварително се оказаха глезените, и то в предната част. Очевидно е необходима подходяща техника на бягане и ходене, която да облекчава натоварването върху глезена при постоянните изкачвания по височини и стръмни слизания по различен терен в планински условия. Стъпалата и пришките ми се оправиха за няколко дни, мускулна треска имах около половин ден, но глезените ми се подуха малко и ме боляха още дълго. Една седмица по-късно още хрущят и не са възстановени достатъчно, въпреки подобрението в резултат на плуването в морска вода. Едва след като почнах да плувам по няколко километра на ден последните дни, възстановяването се ускори значително.

Нещо друго, което ме изненада беше подуването на ръцете ми от китките до пръстите. Предполагам, че от продължителното отпуснато положение надолу на ръцете, кръвта се оттича към пръстите и затова те подпухват като кебапчета.

Друг извод, който може да се направи е, че ако някой непрофесионалист иска да издържи ултрамаратон е по-приятно и по-успешно, ако го направи с някой приятел или непознат със сходно на неговото темпо, като двамата сменят от време на време водачеството. Това е удачно, защото хората преминават през етапи на изтощение по време на продължителни преходи, когато им идва да се откажат по някаква причина и ако има някой със сходни възможности, когото да следват, по-лесно възстановяват психическата си устойчивост и увереността си и излизат от „дупката“ (в която са изпаднали) и могат на свой ред да послужат за опора на своя партньор в бягането, когато с него се случи същото. Подобни микро кризи могат да продължат от няколко минути до половин час или няколко часа в зависимост от способностите за психическо възстановяване на съответния човек. Често най-критични са последните километри.

Доброволците по контролните пунктове бяха чудесни. Благодарим им за отделеното време и подкрепата.

Критики:

Като се има предвид таксата, която платихме, не мисля, че храната по контролните пунктове беше на необходимото ниво. Освен ябълки на едно място, нямаше никакви плодове, затова пък вместо банани имаше краставици и различни крекери и солети. Подобен подбор е меко казано странен, за да не казвам смешен.

Предварително бяха казали, че на завършилите в рамките на определеното време ще бъдат раздадени медали (в репортаж по БНТ Ани Пенчева, организатор, казва: „Всеки завършил ще получи медал, който е така като спомен от мероприятието.“), но в крайна сметка ни раздадоха по една тениска вместо медал.

След 100 километра по Витоша не бях уморен, но едва вървях и маратонките ми бяха целите в засъхнала кал. Нямаше достатъчно време, за да хвана влака в 18,45 часа за Пловдив, но дори и да успеех, в настоящото си физическо състояние нямаше да мога да се прибера до квартал Тракия и после да стигна с колелото обратно до гарата за влака до Бургас, при положение, че едва стъпвах. Затова ме закараха с кола до софийската гара за по-късния влак и към два часа след полунощ бях в Пловдив. Тъй като не бях в състояние да се придвижа пеша до Тракия, взех такси, за което платих повече, отколкото ми струваше пътуването от София до Пловдив.

До средата на другия ден се справих с мускулната треска и можех вече бавно да се придвижвам. Вечерта с колелото и багажа си отидох на гарата за влака от 23 часа, който обаче трябваше да сменям на Сливен (имах и престой), но служителката на гишето ми каза, че мога да взема влака от 01,35ч, който е пряк за Бургас и пристига по същото време като по-ранния. Върнах се до Тракия, поседях няколко часа и после с колелото пак до гарата към 1 часа. Влакът обаче имаше закъснение 10 минути, което също не спази и пристигна 15 минути по-късно от разписанието. През нощта влакът беше понаваксал закъснението, но в Бургас спря на някаква неизвестна гара преди централна и чака доста време, така че вместо към 7ч пристигнахме благополучно след 7,30ч. Работа почвах в 8 часа и трябваше да стигна колкото се може по бързо до Дюни, изминавайки около 37-40 км с колело. Оказа се, че бургаската управа, която слага указателните табели по пътищата, трябва да е била пълна с идиоти, които не знаят, че няма логика стрелките надясно да показват, че трябва да вървиш напред. На разклона за Созопол имаше указателна табела със стрелка надясно, а по мои спомени трябваше да продължа направо. Но си помислих, че сигурно нещо греша, понеже едва ли ще сложат грешна табела. Затова тръгнах в указаната посока и изкачвах един хълм в продължение на километри. След като се трепах сума ти време да въртя педалите, разбрах от едни хора, че отивам в грешна посока и моите спомени са били напълно точни. След това трябваше да се връщам обратно и да поема в правилната посока. Когато подминах табелата за край на град Бургас, бях изминал 19 км само от гарата до там. В крайна сметка навъртях 58 км (включително десетина напълно излишни при грешната табела) изкачване и слизане по шосето до Дюни, и то доста бързо, защото по телефона ме излъгаха, че ще идва проверка на плажа. Както и да е, стигнах и отидох направо на работа. Но да не си помислите, че вечерта успях да си легна рано и да си почина. Бяха измислили, че точно него ден трябва да се пренесем от бараките, в които бяхме, в общежитието. Това е хубаво, но искаха да си пренесем всичкия багаж още същата вечер и да предадем ключовете. Аз едвам вървях, а трябваше да направя 10 курса нагоре и надолу по два хълма, за да успея да пренеса всичкия си багаж (заедно със завивките, кърпите, служебното облекло, една маса и един стол). Свърших към 1 часа след полунощ, а впоследствие се оказа, че не е било нужно да бързаме изобщо. Ключът за бараката все още си седи в мен седмица по-късно.

А на следващия ден половината плаж беше пометен в морето от наводнението, в резултат на некачествените отводнителни системи на комплекса и решиха отново, че могат да използват спасителите като общи работници, докато морето е пълно с хора. Но това е друга история. Можете да я намерите в съответния раздел.

сподели ме