Българската версия на легендарното съревнование за издръжливост и оцеляване в градска среда Urbanathlon се проведе в София в Деня на детето- на 1 юни 2013г.
Каква е историята на това състезание?
Градското спортно предизвикателство на списание Men’s Health – Urbanathlon стартира първоначално по улиците на три от най-големите американски града – Чикаго, Ню Йорк, Сан Франциско. Целта на състезанието е пробег с дължина между 15 и 18 км, включващо преодоляване на класически ърбън препятствия – стълби, пейки, автомобилно задръстване. Успехът на инициативата продължава и в други части на света – Русия, Сингапур, Германия, Австралия, ЮАР.
В българския вариант препятствията включваха следните предизвикателства:
1. Преминаване през автомобилни гуми
2. Преминаване през лабиринтови пътеки от метални парапети
3. Пълзене под военна мрежа
4. Преминаване през стар автобус
5. Прескачане на стена– двуметрова стена с пуснати помощни въженца (всъщност беше рампа)
6. Изкачване на стъпала. Локация: Паметник на Съветската армия в Княжевската градина
7.Пренасяне на 8 кг. чувалче с пясък на разстояние 50 м
8. Прескачане на заграждения
Реших да се включа в първия провеждан в България Urbanathlon, за да видя функционалното си състояние в момента (след кратък период на възстановяване, последвал една тежка травма), както и ми беше любопитно дали ще мога да издържа продължително бягане в рамките на около 7км., и то включващо 8 различни вида препятствия по продължение на цялото трасе. Тъй като съм се състезавал само в спринтови дисциплини (100 и 200м), дори и да бях в отлично здраве тази дистанция беше нова за мен и никога досега не бях пробягвал такова разстояние на състезание. Така че за мен беше предизвикателство, както и за много други любители на бягането (аматьори) сред 600-те участници.
Успешно ли беше първото българско издание на Urbanathlon? Отчасти? Защо само отчасти? Защото както често се случва едни си свършиха много добре работата, а други категорично не се справиха. Онлайн регистрацията и записването на място, мисля че протекоха гладко и без проблеми. Бяха помислили дори за възможност да си оставиш багажа на съхранение при персонала. След като завърши състезанието раздаваха и вода. Маршрутът беше добре обозначен и помощниците, които указваха посоката бяха безукорни. Повечето от препятствията бяха добре подбрани (и лесни, като за първо издание), с изключение на две:
Второто: лабиринтът беше безсмислен, защото целта на едно препятствие е да предизвика някакво усилие у състезателя и да го забави малко, а при този така наречен „лабиринт” без задънени изходи просто трябваше да смениш посоката няколко пъти и е без значение от кой край ще минеш – със същият ефект можеха да начертаят стрелки на плочките да завием наляво или надясно и нямаше да има нужда да носят всичките тези метални приспособления
и Четвъртото: препятствието при автобуса се състоеше в специфичното умение да влезеш през предната врата на автобуса и да слезеш през средната. Направо невероятна идея!
Да видим как протече самото събитие:
Като за тонус първоначално обявеният навсякъде час за начало, не беше спазен- като за първи път закъснение с 15 минути може да се счита за успех. Как обаче беше организиран самият старт. Очевидно някой се беше сетил, че ако всички тръгнат накуп може да се получат сблъсъци и да има контузени състезатели. Затова обявиха някакво странно подреждане. Беше съобщено, че най-отпред ще застанат тези състезатели, които се различаваха от другите по това, че бяха с някакви жълти блейзери, а след тях останалите щяха да застанат по ред на номерата. Съответно не беше обяснена причината за предоставеното на жълтодрешковците предимство още от старта, с оправданието, че 20-30 секунди не били от значение поради дължината на дистанцията. Това беше очевидна лъжа за всеки, който се интересува малко от бягане. Първо, 7-8 км не е достатъчно дълго разстояние, за да се пренебрегне подобна разлика при участници със сходна подготовка и второ, стартиралите в началото на общата група минават веднага и безпроблемно през препятствията, докато следващите се налага да чакат на опашки след получилите се скупчвания. Това превръща първоначалните 30 секунди в 4-5 минути предимство, което автоматично гарантира победата на полупрофесионалните и професионалните бегачи тръгнали първи. (За да няма струпвания при отделните препятствия, състезателите съвсем спокойно могат да се подредят по номера и да бъдат пускани на старта през определен времеви интервал, който да бъде коригиран при обработката на крайните резултати.) За мен и за повечето участници, чиято цел е просто да завършат, тръгването е без значение, но е несправедливо и нечестно към останалите, които се стремят към победата. Да не забравяме, че всеки участник е заплатил 5 или 10 лв (в зависимост от времето на записване) и някои състезатели се борят за наградния фонд от 1000 лева за първо място, 600- за второ и 400- за трето. При това положение малко честност при предоставянето на незаслужено предимство за някого няма да е излишна. Но да преминем към самото събитие. Всички състезатели, след тези които тръгнаха първи, в крайна сметка не бяхме подредени по реда на номерата (както беше съобщено) и тръгнахме вкупом – ентусиастите, които решиха да изпреварят част от общата група още в началото, останаха излъгани и бяха застигнати малко по-късно, защото се изви дълга опашка както на стълбите преди първото препятствие (автомобилните гуми), така и на самото препятствие. Още преди изобщо да се е развило самото състазание, първите стартирали бяха станали недостижими.
Ако си мислите, че това беше единственото проблемно място, лъжете се. Очевидно организаторите бяха забравили да се координират с пътната полиция. На едно от кръстовищата (след Паметника на Съветската армия) ситуацията беше най-фрапантна: след като бяхме изпреварили 20-30 състезатели се наложи да спрем и да чакаме около 5 минути на кръстовището, където движението не само не беше спряно, а регулировчикът не ни обръщаше никакво внимание и продължаваше да си пуска колите. Успяхме да пресечем след като ни писна на всички безсмислено да чакаме незнайно какво и тръгнахме да минаваме вкупом, само че вече тези, които бяха след нас ни настигнаха, а тези пред нас изчезнаха далеч напред и бягането до този момент реално погледнато се обезсмисли напълно. Да не говорим, че тези постоянни спирания и тръгвания бяха отново в ущърб на аматьорите, защото те не са свикнали на подобна промяна на темпото, която нарушава ритъма им и те издъхват и са аут от бягането- могат само да се разходят до финала.
И можем да завършим с приятната атмосфера по време на бягането – различни съчетания от автомобилни газове. Поради това, че голяма част от маршрута беше покрай улици, които си бяха нормално натоварени като за събота в София и движението не беше нито отклонено, нито ограничено, всички се нагълтахме с достатъчно за няколко седмици количество СО2 и всякакви други газове и метали. Това беше най-голямата простотия! Направо да бяха препоръчали на пушачите да си запалят по някоя цигара, докато бягат – щеше да бъде малко „по-здравословно”.
Очакванията и желанието за експериментиране на участниците преди началото на състезанието в крайна сметка останаха по-големи от удовлетворението след неговия край.
За да не бъдем неблагодарни за положените от организаторите усилия и голямото им желание при организирането за пръв път (от много време) на нещо ново за България в областта на масовия спорт, можем да кажем, че Urbanathlon 2013 имаше частичен успех. Ако организаторите се поучат от грешките си (за целта първо трябва да ги видят), ще очакваме още по-интересно събитие другата година.