Какво е „пълно овладяване“? Когато аз учех педагогика, никой от преподавателите в университета не е споменавал това понятие, нито съм го срещал в препоръчваната литература. Но то е познато на много хора без висше образование, които просто обичат да четат книги. Защо се оказва, че хора без дипломи могат да са по-образовани по отношение на определени педагогически проблеми от хора с дългогодишен стаж в преподаването? Основна причина е образователната традиция, която не харесва нови неща, дори да са по-ефективни от старите. Нейни верни подръжници остават училищните бюрократи и чиновници, които също не искат промяна, дори тя да е очевидно наложителна. Предполагам няма да ви изненадат резултатите от американско изследване от 1989г., според което в периода от 1893 до 1979г. методът на преподаване в държавните училища е останал почти един и същ. От 1979 до 2012г. ситуацията отново не се променила (информацията е за САЩ). Сякаш никой не забелязвал колко бързо се изменял светът и колко много се променяли образователните нужди на учениците. Това не означава, че цялото американско образование е замръзнало във времето. Има множество добри примери за педагогически нововъведения извън сферата на държавно финансиране. Много напредничави учители и училища са експериментирали и продължават да експериментират с нови техники в своите класни стаи, но проблемът е, че масовият модел не се е променил чувствително в нито едно отношение. Защо? Тук се сблъскваме отново с традицията в образованието. Какво представлява традицията? Това е предаването на информация, вярвания или обичаи от едно поколение на друго, тоест нещо измислено някога от някого, което се е затвърдило с времето и се използва или практикува по един и същ начин. Традицията не е по презумпция нещо положително. Тя може да е социално събитие, което доставя радост и сближава хората, но може да е също така емоционално и интелектуално „неутрална“, както и изключително нездравословна или опасна. Премахването на една традиция може да стане или принудително (със заповед от диктатор или с държавен закон, но така съществува възможност да се възроди след време), или чрез замяната и с друга традиция, която за постоянно да заеме нейното място.
Да се върнем на понятието „пълно овладяване“- то означава, че учениците трябва да са разбрали достатъчно добре дадена идея, преди от тях да се очаква да разберат друга по-сложна. Макар да изглежда елементарно и очевидно, пълното овладяване е поредният пример за неуспех от страна на образователната институция да научи нещо от своите собствени изследвания и ефективни практики. Идеята за пълното овладяване се е появявала няколко пъти и после бързо е изчезвала. Сега за трети пореден път е успешно реализирана от „Кан Академия“ и ако успее да се превърне в традиция, няма да се налага да я преоткриваме за четвърти път. Благодарение на напредъка в технологиите, в момента имаме предимството да могат да се приложат масово свързаните с пълното овладяване методи и техники в истински училища с истински ученици. Но нека за начало да видим къде първоначално се е появила тази образователна инициатива, доколко е била успешна и защо не се е наложила? През далечната 1919г. икономиката в САЩ била във възход, което дало възможност на един прогресивен педагог на име Карлтън Уошбърн (надзорник на училищата в богатото чикагско предградие Уинетка, щата Илинойс) да експериментира с нови образователни подходи. Времето и мястото били благодатни за прояви на новаторство, тъй като Уинетка имала училищна система с управляеми размери и с волята и средствата да експериментира. През 1922г. Уошбърн въвел плана „Уинетка“, в сърцевината на който залегнала радикалната донякъде идея за пълното овладяване на материала. Идеята била радикална по две причини. Първо, тя почивала върху убеждението, че всички ученици, без изключение, са способни да усвояват, ако им се осигурят условия, отговарящи на техните нужди. Второ, пълното овладяване структурирало учебната програма не съобразно времето, а спрямо предварително зададени цели по отношение на разбирането и успеха. Това преобърнало традицията из основи, тъй като според традиционния модел известна част от времето в клас се отделя на определена тема или понятие и когато това определено време изтече, класът продължава напред въпреки факта, че между учениците има огромни разлики в степента на усвояване на материала. При системата на Уошбърн, с помощта на упражнения за самостоятелна работа със собствено темпо, учениците напредват с различна бързина към едно и също ниво на овладяване. По-бързите могат да продължават напред или да правят упражнения за усъвършенстване. По-бавните получават помощ чрез индивидуални занимания с учител или със съученик, или чрез допълнителни домашни. През 20-те години на ХХ век интересът към плана „Уинетка“ бил голям и из цялата страна имало търсене на работни тетрадки за самообучение. Карлтън Уошбърн се превърнал в звезда на образованието, станал председател на Асоциацията за прогресивно образование и се присъединил към преподавателския състав на „Бруклин Колидж“. Но доста бързо идеята за пълното овладяване излязла от мода и в продължение на десетилетия била почти напълно забравена. Какви били причините за това? Част от причините били икономически. Една малка, богата училищна система като тази в Уинетка можела да си позволи най-новите учебници, тетрадки за упражнения и други необходими пособия, но печатането им било скъпоструващо, а вероятно и неприложимо в национален мащаб. Освен това трябвало да се проведе обучение на учителите как да преподават по метода. Пълното овладяване действително изисквало малко по-различен набор от умения и техники, за което трябвали не само пари, но и инициативност и гъвкавост от страна на учителите и администраторите. Но това, което всъщност убило нарастващата популярност на пълното овладяване от 20-те години на ХХ век били обикновената съпротива срещу новите и плашещи идеи и традицията в образованието. Това обаче не бил краят на идеята за пълното овладяване. Тя „възкръснала“ през 60-те години на ХХ век (отново в САЩ), когато била съживена под малко по-различна форма от Бенджамин Блум (американски психолог и педагог, с принос в областта на обучението по майсторство и в таксономията на образователните цели) и Джеймс Блок, които предложили подобрение в методите за изпитване и поднасяне на обратна връзка, но основните им принципи били заимствани директно от плана „Уинетка“. Учениците учели със собствен ритъм, като преминавали към нов урок едва след като достигали предписаното ниво на овладяване на предишния. Учителите влизали в ролята главно на ръководители и наставници, а не на лектори. Насърчавало се взаимодействието между самите учащи, като взаимопомощта между съучениците се отразявала благотворно не само на успеха в училище, но изграждала и характера. На някои ученици им било трудно, но никой не им обръщал гръб. Скоро техники за пълно овладяване вече се прилагали в най-различни пилотни програми из цялата страна. Поредица от изследвания показали, че пълното овладяване далеч превъзхожда стандартните модели на преподаване. Учениците от всички нива в програми, създадени по принципите на пълното овладяване, демонстрирали по-добър успех в сравнение с ученици в програми, следващи традиционното обучение. Учениците помнели наученото по-дълго при пълното овладяване според краткосрочни и дългосрочни изпитания. Освен това пълното овладяване скъсявало дистанцията в успеха между по-бавните и по-бързите ученици, без да забавя по-бързите ученици. И не на последно място, преподавателите, които използвали методите на пълното овладяване, започнали да възприемат по-положително преподаването и своята роля на учители. Въпреки факта, че пълното овладяване показало чрез отделни истории и статистика ползи както за учениците, така и за учителите, то не се е радвало на продължителна популярност. Причината отново била отчасти икономическа- било все така скъпоструващо да се печат и разпространяват всичките тези работни тетрадки, изпитни формуляри и индивидуални материали за четене. Но парите не били единствената и основна пречка. Отново съпротива оказали администраторите и бюрократите, които не искали излишни главоболия с някакви изменения в образователните подходи. Промяната била трудна и плашеща за хора обичащи статуквото. Не изглеждало нужно, след като всичко уж си вървяло толкова добре постарому, без ясна и неотложна необходимост да се излиза извън удобните рамки на декламираните уроци и традиционните учебници. Бюрократите и организациите все така изпитват вродено отвращение към новите идеи и подходи, но днес повече от всякога се усеща неотложната необходимост от реформи в образованието. Старата система не работи и трябва да се преосмисли. Освен това икономическите причини вече са невалидни. Технологиите рязко понижиха разходите, които доскоро се свързаха с пълното овладяване. Край на хартиените работни тетрадки и на скъпия печат на индивидуалните упражнения. Всичко необходимо за ученето със собствено темпо може да се намери на компютъра и представянето на материалите пред учениците не коства почти нищо. Старото оправдание, че иновативните преподавателски методи са твърде скъпи или са че са достъпни единствено за елитни училища в привилигировани общности, сега просто не отговаря на истината.
Пълното овладяване има още едно преимущество, което не бива да се пренебрегва. Това е връзката му с личната отговорност, но не става дума за тази на родителите и учителите, а за отговорността на учениците по отношение на тяхното обучение, която не само се подценява, а и се възпира от стандартния модел на преподаване с неговата наложена пасивност и строги ограничения по отношение на учебната програма и времето. Лишени от възможността да вземат дори и най-елементарните решения как и какво ще учат, учениците не се чувстват ангажирани напълно. Затова трябва да им бъде предоставена малка или голяма свобода (в зависимост от условията и децата) да правят собствени избори по отношение на учебната програма и да вземат самостоятелни решения, дори да се отнасят за нещо съвсем дребно. Понякога е доста трудно да си силно ангажиран и да обичаш нещо, което някой друг е избрал за теб (без дори да те попита какво те интересува), независимо дали това е направено с добри намерения. Децата също могат да вземат добри решения, стига да бъдат научени как да правят това и как да поемат отговорност за последствията от своите избори.