Приемана за първоизточник на всички умения за справяне, психическата устойчивост (или резилиентносттта) се определя като обща способност да се реагира на несполуките. Устойчивостта е качеството, което държи човека ангажиран в трудни ситуации достатъчно дълго, за да развие специфични умения за справяне с житейските препятствия. Резултатите от изследване от 2013г. на Марк Сиъри, психолог в Университета на щата Ню Йорк в Бъфало, публикувани в “Психологическа наука“, разкриват, че студентите, преживели най-малко нещастия в детството си, имат ниска търпимост към болка (за да изпитат търпимостта им към болка, студентите са накарани да потопят едната си ръка в леденостудена вода и да я задържат толкова дълго, колкото могат да понесат). С ниска търпимост към болка се оказват обаче и студентите, получили много травми в детските си години. Тези, които задържат ръката си най-дълго в ледената вода са студентите, които са имали по-нюансирано детство- не са били нито прекалено нещастни, нито прекалено щастливи. Подобно на търпимостта към болка устойчивостта е по-голяма при хората, които като деца са преживели някакви превратности на съдбата, но не твърде много. Като цяло изследванията показват, че човек с висока търпимост към болка е вероятно да има капацитет над средния за справяне със стреса (от уволнение или от диагностициран рак например) и същият този човек е по-вероятно да е преживял умерено количество психологически травми в миналото си. Изглежда е необходимо известно количество нещастия, за да стане съзнанието устойчиво на страдания и трудности.
Спортните надпревари са изключително подходящо експериментално поле за проучвания на явления като резилиентността. Някои специалисти предполагат, че психическата устойчивост може да е особено полезна за практикуващите спортове за издръжливост. Елитните спортни състезания се характеризират с предизвикателства, които изискват голяма психическа устойчивост от спортистите, а тя от своя страна се дължи на преодоляни травми в миналото. Затова не е изненада, че мъжете и жените с психологически травми в миналото си са твърде често явление сред най-успешните състезатели в много спортове. Независимо доколко шампионите имат повече нещастия в миналото си, отколкото другите спортисти, много от тях смятат, че страданията са ги калили. На Олимпийските игри през 2012г. психологът Мустафа Саркар и колегите му от Глостършърския университет провеждат интервюта с осем златни медалисти и после търсят сходни модели в казаното от тях. В публикация в “Рефлективна практика“ изследователите съобщават, че конкретните шампиони са се сблъсквали с множество неблагоприятни събития в живота и спорта (като отпадане от подбор, сериозни спортни провали, тежки травми, политически вълнения и смърт на член от семейството), които според тях са били от съществено значение за мотивацията и спечелването на златните им медали. Голям брой от злополучията, цитирани от спортистите, всъщност са спънки, възникнали в контекста на спорта. Това предполага, че не е задължително спортистите да преживяват значими травми в ежедневния живот, за да добият психическа устойчивост. Спортът има свой начин да я култивира. Но това означава и че спортистите, които са имали сравнително защитено от травми детство, може всъщност да зависят от сблъсък с лоши моменти и провали в спорта, за да развият психическа устойчивост на нивото на елита. Следователно може спортистите, надарени с изключителен талант или други способности, помагащи им да се издигнат до върха на своя спорт, да бъдат в по-неизгодна позиция по отношение на психическата устойчивост, ако са съпътствани от постоянен спортен късмет и непрекъснати успехи. Това обаче не означава, че подобни спортисти са обречени да губят на една крачка от върха. Има забележителни примери на спортисти с твърде голям късмет, които въпреки всичко са достатъчно устойчиви, за да намерят допълнителната психическа устойчивост, необходима им за тази последна крачка. В повечето случаи с „разглезени“ атлети обаче, едва влудяващото разочарование от многократните неуспехи да постигнат желана цел е задействало промяната, затова често именно моментите на най-ниско падение се превръщат в повратни точки в развитието на психическата устойчивост.
В една публикация в „Спортна медицина“ от 2012г., озаглавена “Каменистият път към върха: защо талантите се нуждаят от травми“, спортните психолози Дейв Колинс и Аня Макнамара твърдят, че „знанието и уменията, които спортистите натрупват от житейските травми и способността им да пренасят наученото в този контекст към нови ситуации, определено влияят и на по-нататъчното им развитие и представяне в спорта“. Данните от образни проучвания на мозъка показват как се случва такъв тип прехвърляне на знания и умения между различни ситуационни контексти. Изследванията на оцелели след опустошителните земетресение и цунами в Япония през 2011г. разкриват например, че е по-малко вероятно симптоми на посттравматично стресово разстройство да възникнат при хора, при които е по-голям обемът на част от мозъка, наречена ПЦК (преден цингуларен кортекс). ПЦК играе решаваща роля в ситуации на вътрешен конфликт, като например този между желанието да забавиш и желанието да продължиш да полагаш усилия при състезание. Известно е, че спортовете за издръжливост укрепват ПЦК. Напълно възможно е уменията за справяне, които човек придобива, когато преодолява някои травматични преживявания, също да укрепват ПЦК, като така се създават по-издръжливи спортисти.
В крайна сметка цикълът на разочарованието от неуспеха кара спортиста да се почувства или сразен или ядосан, като втората реакция е много по-вероятно да наруши този цикъл и да му помогне да стигне до целта. Робърт Уикс, психолог и автор на книгата “Да отскочиш: Как да водиш устойчив живот“ (Bounce: Living the Resilient Life), нарича тази яростна решителност „сладко отвращение“. Фразата се опитва да предаде идеята (не особено удачно обаче), че в съзнанието, на което му е дотегнало, има елемент на здравословен гняв и той подхранва позитивната промяна. За разлика от „сладко отвращение“, “гневна решителност“ е много по-подходящ термин. Това е моментът, когато на човек му писва и промените започват да се случват в резултат на неговите действия. Това е тъкмо противоположното на поражението- решителност да противодействаш. Тази гневна решителност подобрява издръжливостта, като увеличава потенциалната мотивация и максималната интензивност на усещаното усилие, която спортистът е готов да понесе. Проучване от 2001г. на Сабин Янсен и колегите и от Лайденския университет в Холандия, публикувано в “Журнал за психосоматични изследвания“, показва, че дори търпимостта към болка на хората е значително по-голяма, когато са гневни. Това не означава, че даден спортист, състезаващ се на дълги дистанции, трябва да се опитва по всякакъв начин да стане гневен, а показва, че човек може да използва провала като мотивиращ фактор. Тази конструктивна форма на гняв е полезно умение за справяне, достъпно за всички спортисти, които са се проваляли неведнъж в спортове за издръжливост. Психическата устойчивост, която се развива от неуспеха, се проявява както в по-големи усилия, така и в изобретателност. Това, че им е писнало, може да накара спортистите да изпробват нови неща. Гневът рядко се възприема като успокояваща емоция, но чувството, че нещо ти е дотегнало, което превръща неуспеха в психическа устойчивост представлява точно това. Спортистите, които имат всички дадености за успех, но са лишени от най-високото ниво на психическа устойчивост, изпитват нужда нещата по време на състезание да се случват по техния начин. Тази зависимост ги прави нервни и ги подтиква да реагират емоционално. От друга страна, спортистът на когото му е писнало, вече не се надява нещата извън контрола му да се случват по благоприятен за него начин. Той е взел решението да поеме пълната отговорност за собствените си реакции на случващото се и именно тази решителност му дава чувство за преднамерена активност и контрол, което му се отразява успокояващо.
Изключително подходящ пример за връзката между устойчивостта и спорта е историята на човека, който се е провалил в „Тур дьо Франс“ повече пъти от всеки друг, преди да го спечели. Става дума за Кадел Еванс, първият австралиец (и то от изолирана аборигенска общност в Северната територия на Австралия) и вторият най-възрастен състезател, печелил някога Обиколката на Франция. Прочетете я – може да ви вдъхнови!