За първи път реших да се включа на такъв вид разстояние, което изглеждаше прекалено кратко за сириозно ултрабягане, свързано основно с издръжливостта. Дистанцията беше 43.2 км, а сертифицираният планински маратон с 1550 метра изкачване, даващ 2 точки за Ultra-Trail du Mont-Blanc, започваше от Панчарево. „Пътят“ минаваше по билото на Лозенската планина през нейните втори и трети най-високи върхове: Ланина могила (1188 м) и Половрак (1182 м). Моята цел беше да успея да завърша в рамките на контролното време от 8 ч, като не ме интересуваше особено дали ще съм последен. Затова и стартирах с последните групи, избягвайки блъсканицата напред, която освен това беше напълно излишна, при положение, че чипът за състезанието се активизираше след като пресечеш старта и теоретично може да си победител дори да не завършиш първи, ако си тръгнал с последните състезатели, но имаш най-добро време. Тъй като специално се бях подготвял за състезанието като не бях бягал изобщо, тръгнах да тичам с бавно темпо и с намерение голяма част от състезанието да го премина с бързо ходене. Но всъщност се оказа, че успях да покрия почти цялата дистанция основно с бягане, освен най-стръмните изкачвания към върховете (с дължина от по 100-200 м), където дори бавното ходене беше доста уморително. В такива участъци с голяма денивилация аз поддържам постоянно темпо, дори да се придвижвам като мравка, като винаги избягвам да спирам за почивка по самия наклон, защото има голяма опасност след това да не мога да тръгна. Когато свърши изкачването, тогава мога да си позволя да спра за няколко секунди, за да си поема дъх или да пия вода. В началото на маршрута, по време на първото по-сериозно изкачване успях да задмина известно количество хора, защото повечето ходеха, а при вървене по наклон аз можех да поддържам сравнително бързо темпо. Тогава почнах да се оглеждам за човек, който не се опитва да завърши в тройката (тоест не бърза да приключи, а се наслаждава на състезанието и природата) и има сходно на моето темпо. При по-дългите бягания движението с компания е по-приятно, по-мотивиращо, спомага за преодоляването на микрокризите при психическа и физическа умора и осигурява още един чифт очи, които да следят за маркировката. Запознах се с една девойка, с която до края се движехме заедно и успяхме да приключим в контролното време, като дори ни беше останал достатъчен запас в резерв, за да си поспим на някоя поляна. Аз завърших този планински маратон (първата за мен класическа дистанция), съпроводен с прекрасни гледки от високите върхове, на 91 място за 07:06:46 (средна скорост от 6 км в час), като можеше дори да сме под 7 часа, ако на едно място не бяхме изгубили маркировката, тръгвайки по погрешни височини (добре поне, че се върнахме преди да сме се отдалечили твърде много от последната видима маркировка). Даже не бях и последен при мъжете. След мен имаше още един състезател, който завършваше официалното класиране, тъй като другите двама, финиширали след него, бяха извън контролното време, а имаше и двама дисквалифицирани.
Като цяло беше едно приятно бягане, въпреки че ни поваля дъжд за известно време. Девойката, с която си правехме компания по време на дистанцията, се оказа сериозен ултрабегач (беше участвала предишната година на Трявна ултра и на Персенк улта), и то при положение, че са я диагностицирали с рядък вид епилепсия, засягащ тази част от мозъка, свързана с центъра на равновесие във вътрешното и ухо. От време на време залиташе наляво, но се справяше с натоварването при бягането доста по-добре от мен и нито за миг не и хрумна да се откаже. Това се казва истински дух. Докато сме живи, мечтите ни могат да ги спират единствено ограниченията, които сами си налагаме!