Един месец и половина работих без прекъсване, за да си взема три последователни почивни дни за Персенк ултра. На 20 август след работа ме закараха с кола до Созопол (от Аркутино), оттам хванах автобус до Бургас, а от морския град- влак до Пловдив, който пристигна в 3ч през нощта на 20 срещу 21 август. Вечерта на двайсет и първи започна да вали дъжд и аз хванах последния влак от Пловдив до Асеновград, където организаторите на състезанието съобщиха, че стартът се отлага от 12 часа в полунощ до 6 часа сутринта на 22 август, заради калта и мъглата. На сутринта се очакваше условията да са по-подходящи. Някои от участниците бяха по хотелите в града, а останалите бяха настанени на дюшеци в някакъв спортен салон. Обясниха ми как се стига дотам, но не бяха много сигурни дали все още има някакви свободни места. За късмет се запознах с един участник в състезанието, който беше дошъл с кола от Пловдив и се чудеше дали да ходи да проверява за място в салона, или да се връща до Пловдив. В крайна сметка с колата му отидохме до един от пловдивските квартали, спахме у тях (през цялата нощ валя проливен дъжд), събудихме се в 5 часа и се върнахме обратно в Асеновград за старта в 6 часа. Преди да започне състезанието говорих с един от организаторите, според когото поради лошото време теренът е станал още по-труден и ако ми е за първи път не е много сигурно, че ще успея да завърша Персенк ултра. Но в случая натежа обстоятелството, че на 23-ти трябваше да пътувам към Бургас защото на 24-ти бях на работа на Аркутино, тоест трябваше по-бързо от определеното контролно време да завърша дългата дистанция, за да мога да се придвижа до морето нормално. Което при лошите климатични условия в него момент изглеждаше много малко вероятно. Затова реших да сменя дистанцията и да се пусна на Орехово ултра (81 км), вместо на Персенк ултра (132 км). Организаторите казаха, че няма проблем (така или иначе бях платил по-високата такса за участие) и в компютрите ме преместиха към участниците в по-кратката дистанция. Но останах с номера, на който пишеше Персенк, затова навсякъде си мислеха, че се състезавам на по-дългия ултрамаратон, докато не им кажех, че съм се прехвърлил на Орехово ултра.
От централния площад в Асеновград стартираха над 230 любители на дългите планински ултрамаратони. Те премериха сили в едно от най-престижните международни спортни събития за общността на състезателите по бягане в пресечена местност в България, провеждащо се в сърцето на Родопите- „Персенк Ултра 2015“. Стартът бе даден под звуците на родопската гайда на Стефан Янев.
Скоро след началото на състезанието се оказа, че трябва да пресичаме река широка около 3-4 метра. Събухме си обувките и чорапите и потопени до кръста преминахме през водата (течението беше доста силно). До първия подкрепителен пункт на връх Баба следваше само нанагорнище. По трасето имаше и диви плодове, от които се възползвах- от ябълково дърво взех една зелена ябълка, а по-късно си набрах доста дребни и едри сочни джанки от няколко други дървета по пътя. На подкрепителните пунктове доброволците си вършеха чудесно работата, а храната беше подходящо подбрана и в достатъчно количество: по време на състезанието не съм се чувствал гладен, нито съм имал нужда от допълнителна питателна храна, което драстично се различаваше от храненето ми през последния месец и половина на българското черноморие, където работех като спасител и се опитваха да ме хранят с всякакви боклуци (без плодове и с колкото се може по-малко зеленчуци).
До третия пункт Орехово (на 39 км от старта) краката ми бяха в отлична форма и в сравнение с първия ми ултрамаратон (Витоша 100) доста по-често редувах бързо ходене с бягане. Не използвах енергийните гелове, които носех, но изпих няколко таблетки морски магнезий, защото неговата липса (при обилно потене и често пиене на вода се губят много електролити) водеше до подпухване на пръстите на ръцете ми (ставаха като кебапчета). На Орехово забравих да си напълня вода, което се оказа голям пропуск. От там продължих да вървя с група от трима души, които се движеха заедно (а аз бягах с тях почти от Бяла Черква) и се оказа, че ако не бях тръгнал с тях, едва ли щях да успея да завърша състезанието през нощта (по тъмно). Но за това по-късно. Малко след като тръгнахме от Орехово ни застигна пороен дъжд. Облякох си якето с качулка, което издържа около два часа силен дъжд и после започна леко да пропуска. Маратонките Брукс подгизнаха целите и тъй като бяха по-голям номер, краката ми се плъзгаха напред-назад, което обаче не доведе до никакви пришки или протривания. Трябваше да прегазим и през няколко поточета. Иронично, но при всичката тази вода (отгоре и отдолу) аз трябваше да се придвижвам жаден до Бяла Черква. Опитах се да си напълня бутилката с дъждовна вода по време на движение, но нищо не се получи. Поройният дъжд беше част от гръмотевична буря, съпроводена от множество мълнии. А ние точно по това време минавахме по поредица оголени от растителност хребети и хълмове, където се явявахме единствените стърчащи и подвижни обекти, докато мълниите падаха наоколо, което изобщо не беше безопасно.
Докато стигнем до пункта на Бяла Черква вече почваха да се появяват първите симптоми на хипотермия. Може би трябваше веднага да продължим, но останахме по-дълго: хапнахме, пийнахме чай, поседяхме около печката и това забавяне доведе до лека хипотермия при мен и един от другите състезатели. Разбира се, след като тръгнахме отново да се движим, за половин час се стоплихме (тъй като и дъждът беше спрял вече) и избегнахме по-сериозни проблеми. Почнахме да използваме и челниците си, защото стана тъмно, но от дъждовните капки светлината се разпръскваше и не се виждаше много ясно. След подкрепителния пункт на връх Баба (на 63 км от старта), от дъжда челникът ми отказа да работи нормално (или по-скоро от влагата, защото той не се намокри, въпреки насрещния вятър)- започна да свети съвсем слабо, ограничено по обхват, и стана почти безполезен в тъмнината. Известно време използвах светлината от челника на вървящия пред мен, но терена стана доста сложен: множество локви и гьолове, които не виждахме или нямаше откъде да заобиколим и газехме през тях (обувките ни подгизнаха отново); големи паднали дървета, които трябваше да прескачаме; чести кални и хлъзгави много стръмни участъци по пътеката. Един от групата ми даде втория си челник (който използвах, държейки го в ръка, за да осветявам по-добре калния, хлъзгав и стръмен терен), но батериите на другия му челник се изхабиха и му върнах този, който беше в мен. В продължение на следващите 5-6 километра той вървеше зад мен и ми осветяваше пътеката на опасните места, за да мога да премина без да се пребия. Към 68 км вече ме боляха сухожилията от задната страна на коленете, което затрудняваше свиването на краката и прескачането на различни препятствия. Но следващите километри до последния подкрепителен пункт, след пресичането на реката по една бетонна плоча, бяха само нанагорнище. То ни отведе до Лясково, десетия подкрепителен пункт, на 73 км от началото. Там ни настигна вторият в класирането на по-дългата дистанция, който завърши състезанието преди нас. На крак хапнахме съвсем малко плодове (въпреки че имаше страхотни малини) и без да се бавим много поехме по най-кратката дистанция от трасето, която ни отне най-много време да я преминем. Почти целият път беше ужасно нанадолнище. В началото на няколко пъти изгубвахме маркировката и трябваше да се връщаме, за да намерим вярната пътека. От втори човек от нашата група получих челник (резервния му), благодарение на който успях да завърша този последен етап от състезанието. Темпото на вървене беше бавно за един от участниците, който избърза напред и изглежда е объркал някъде пътя, защото чак близо до Асеновград ме настигна, а аз се движех последен, доста зад останалите двама от групата. След дъжда пътеката надолу беше станала отвратителна. Въпреки че се движех внимателно и бавно, успях да падна 3 пъти (на извънредно стръмни и кални участъци, където нямаше за какво да се хванеш) и да си сцепя ръката на един камък. Поне имаше достатъчно кал, за да намажа раната с нея и да спра кървенето. Ударих си и коляното, но по-големия проблем бяха сухожилията и разгъвачите на коленете и предната част на десния ми глезен, които от постоянното спускане и забавяне по нанадолнището бяха в ужасно състояние. Скоростта ми падна изключително много и останах сам. Чудех се дали да спирам да си почивам известно време и след това да продължавам, но в крайна сметка предпочетох да куцукам надолу с изключително бавно, но постоянно темпо (без почивки). Сигурно последната част от състезанието съм изминавал всеки километър за по един час. Поне на мен така ми изглеждаше.
Вече в Асеновград останалите трима ме изчакаха и аз завърших успешно след тях на 59-то място за 22 часа 15 минути и 20 секунди, най-продължителното състезание, в което бях участвал дотогава. На финала понеже все още бях с номер на Персенк се объркаха и ми дадоха медал за по-дългия ултрамаратон, смятайки че завършвам на трето място. А дори и да участвах в Персенк ултра, аз не бях трети, защото в последните два километра ме задминаха Йовица Йованчев и Живица Ивановски, които в крайното класиране заеха трето и четвърто място. На жената на финала върнах обратно грешния медал и тя ми даде от другите за Орехово ултра.
Приключих състезанието в 4,15ч сутринта и беше вече време да отивам на работа. Тръгнах бавно…