Идеите в романа на Жозе Сарамаго „Проглеждане“, като масовото спонтанно гласуване с бяла бюлетина, правата, които имаме на хартия, но никой не очаква да използваме на практика и още няколко други, са наистина интересни (въпреки че не липсват и тъпи идеи, заемащи значителна част от повествованието, като епидемията от бяла слепота, засегнала всички освен една жена), но не съм попадал на по-лошо написано и структурирано художествено произведение. За да получи автор на подобна творба Нобелова награда за литература, предполагам, че комисията, която го е наградила, е прочела само кратки резюмета на неговите творби или някой и е разказал сюжетите им набързо. Защото, ако си бяха направили труда да прочетат внимателно точно този роман, щяха да видят, че има нещо сериозно сбъркано в него – все едно, че книгата е написана от някой неграмотник (или от 6-годишно дете в по-добрия случай), който си няма никаква идея как се представя пряка реч в текст или как се използват пунктуационни знаци. Също така щяха да забележат и една интересна специфика, която може да се приема и като ефект, и като дефект, в зависимост от гледната точка. Визирам групата литературни герои, стоящи в основата на сюжета на романа- тези 83% избиратели, гласували с бяла бюлетина, изобщо не присъстват активно при изграждането на фабулата. Малцинството от 17%, гласували за определени партии, вземат много по-дейно участие в събитията, докато мнозинството активно прави… нищо. То сякаш просто е използвано, за да вмъкне авторовата идея и впоследствие е изтикано настрана, изчакващо в „бяла тишина“ до какво ще доведат агресивните действия на главните действащи лица.
Произведението на Сарамаго се състои основно от диалози и пряка реч (включително и вътрешни монолози с по няколко участника), но визуални признаци за такива няма да откриете никъде в текста, ако просто прегледате книгата. Причината е, че не са използвани тирета, вмъкващи пряката реч, нито кавички (дори и при цитати), да не говорим, че и точката очевидно се смята за ненужна при разделянето на отделните изречения, както и въпросителният знак, който отсъства в края на въпросите. Думите на даден герой започват без какъвто и да е преход след предишно описателно изречение и се разделят от отговора на друг участник в разговора просто със запетайка. Правописните правила, изглежда, също не са от някакно особено значение за автора. Имената на хора, градове, фирми и организации се пишат с малки букви, използват се тъпи съкращения на двусрични и трисрични думи. Всичко това прави текста излишно тежък и забавя доста скоростта на едно приятно четене, защото постоянно трябва да следиш къде започват въпросите (или твърденията) на някого и къде завършват и започват отговорите на друг. Цялата творба е израз на пунктуационна (и правописна понякога) анархия и имам няколко хипотези кой може да е виновен за това:
- В португалския език няма пунктуационни правила или писателите, пишещи на него, не считат за необходимо да ги спазват. Мисля, че по презумпция можем спокойно да отхвърлим тази хипотеза
- Жозе Сарамагу поради някакви необясними творчески причини е решил, че ще е много оригинално и удачно (Е, не е) да плюе на основните правописни правила, игнорирайки ги напълно. В този случай остава озадачаващо за какво по-точно е награден с Нобелова награда- само за сюжета или основната идея на книгата ли? В такъв случай, какъв смисъл има един писател да пише цял роман, ако няма значение как го е написал?
- Независимо дали са верни предните две хипотези, третата е, че редакторката на издателство Колибри Росица Ташева не е свършила никаква работа. Дали оригиналната книга на Сарамаго е написана по представения некадърен начин и изобщо не е редактирана при превода си на български, или португалският текст е съсипан едва при оформянето на пунктуационно нерегулиран и освободен от основни правописни правила вариант на български език е все едно. И в двата случая редакторът не си е свършил както трябва работата.
А за подобен текстов бълвоч, дори и от Нобелов лауреат, 16 лв са наистина много. Книгата като цяло е интересна (без да е оригинална или вдъхновяваща), въпреки че краят и е глупав и безсмислен, но изданието (поне това на български език) е ужасно за четене. Ако някой български писател напише нещо подобно, не само няма никой да го издаде, но и няма да бъде прието дори за преглед. Но за португалец правим изключение. Аз мисля, че е малко обидно, доста нечестно и очевидно меркантилно да се пренебрегват напълно непознати на книжния пазар български автори, дори да са талантливи, за сметка на чуждоезични книги, които не струват и нямат особени литературни достойнства. Тази политика на работа на определени български издателства е доста красноречива относно факта, че за тях само парите са важни.
Със здраве!