Както появата и развитието на определена индустрия е зависела от нечия неправилна идея от съвсем друга област, по същия начин тя може да бъде унищожена от малко по-различна теория. Разберете, нашата вяра в нещо постоянно се използва, за да печели някой, затова именно Ние потребителите издигаме финансовите империи и можем да ги смъкнем, когато поискаме, ако поискаме. Какво ще стане, когато осъзнаем, че бебешките легла и кошарки, както почти всички детски играчки не са нужни на нашите подрастващи? Много фирми ще фалират и ще останат много безработни хора. И какво от това? Ще им се наложи да си намерят нова работа и да произвеждат нещо, от което наистина се нуждаем. Това е естествен етап на всяка индустрия- не може да се експлоатира вечно дадена човешка псевдопотребност. Децата ни са по-важни от печалбите на някого.
А от къде са се появили изобщо тези бебешки „затвори”? От вярата на някои хора, че майката не знае как да се грижи за своите деца и трябва да изчете купчина литература, от автори, които не са имали деца или собствените им наследници изобщо не са „за чудо и приказ”. В съвременното западно общество множество „специалисти”, като доктор Спок и други звезди, учат майките, продавайки книгите си, как да отглеждат децата си. Защо трябва да вярваме на хора, които са зубрили 5-10 години, нямат никакъв майчински опит с деца (повечето са мъже), след като човешкият род е оцелял в продължение на милиони години, благодарение на интуицията и познанията на поколения майки, а не в резултат на техните теории. Наистина ли тези писатели на бестселъри ни дават най-добрите съвети? Оказва се, че често отговорът е Не!
В „развитите” страни е съвсем нормално да си купиш книга за гледане на бебета веднага щом разбереш, че предстои раждане. В един момент може да е на мода да оставиш бебето да плаче, докато се предаде, замлъкне и се превърне в безутешно „добро бебе”; после пък на мода ще дойде майката да го гушка, когато и е приятно и е свободна. Според една от съвременните школи в тази област, тя трябва да оставя бебето в пълен емоционален вакуум, без да го докосва изобщо, освен за да задоволи най-неотложните му нужди, при това без да му демонстрира с изражението си удоволствие и без да му се усмихва- само да го гледа безизразно. И подобни глупости се пишат, въпреки множеството изследвания в сиропиталища и индивидуалните експерименти на отглеждане без човешки контакт, които показват само непълноценност и физическо и психическо забавяне в развитието. Каквото и да пише в книгите, младите майки го четат и се покоряват, без да имат доверие нито на вродените си способности, нито на „мотивите” на бебето, което дава пределно ясни сигнали. Бебетата са се превърнали едва ли не във враг, който майката трябва да надвие. Плачът на бебето трябва да бъде игнориран, така че то да разбере „кой командва тук”. Смята се, че задоволяването на желанията на бебето ще го разглези, докато неудовлетворяването им ще го цивилизова или социализира. На практика обаче резултатът е напълно противоположен.
Майката и бебето
Точно в момента, когато приключи раждането, майката и бебето се срещат за пръв път като две отделни личности, за да може да се осъществи изключително важният импринтинг (запечатване в съзнанието на бебето на образи, възприети в критичен за развитието му момент). Известно е, че при много животни майката се запечатва в съзнанието на малките непосредствено след раждането. При хората за разлика от другите животни е необходимо майката да запомни своето бебе, тъй като то е прекалено слабо и безпомощно и може единствено да и сигнализира, ако не се отговаря на нуждите му. Импринтингът, който е неизменна част от поредицата хормонално обусловени събития, следващи раждането, трябва да се осъществи незабавно- след това е твърде късно. Какво се случва, ако импринтингът бъде възпрепятстван, ако майката е толкова упоена, че не може да изживее това емоционално обвързване? Ако нейният импулс за импринтинг не бъде задоволен чрез очакваната среща с бебето, тя се изпълва със скръб. В продължение на милиони години майката не е имала кого да приласкае след раждането, единствено ако бебето е било мъртво. Реакцията и е била да скърби. Когато правилният момент бъде пропуснат и потребността остане неудовлетворена, се предполага, че бебето е умряло и необходимостта от импринтинг е отпаднала.
Всяко нервно окончание под кожата на бебето (след раждането), току-що изложена на външни въздействия, копнее за очакваната прегръдка. Цялото му същество, самата му същност крещи да бъде обгърнато с ръце. В продължение на милиони години новородените бебета са били държани близко до майката от самото си раждане. Някои бебета от последните няколкостотин поколения може и да са били лишени от това критично важно преживяване, но това не се е отразило на очакването на всяко следващо бебе, че то ще попадне на полагаемото му се място. Фактът, че неотдавна в някои части на света майките са решили, че това не е отговорност, а въпрос на избор, не променя ни най-малко крайната необходимост на бебето да бъде в техните ръце.
В съвременните болници майката не получава бебето веднага, а минути и даже часове по-късно. В резултат тя се чувства виновна за това, че се е оказала „лоша майка“, защото „не изпитва обич към своето дете“. Освен това е започнала да страда от прословутата следродова депресия, класическата трагедия на западното общество, която настъпва в момента, когато природата е приготвила жената за най-дълбокото и вълнуващо събитие в живота и- раждането на бебето.
Бебето от своя страна не е подготвено за какъвто и да било по-голям скок, особено скок в нищото, в безжизнена околна среда, в кошче с одеялце или в пластмасово столче, което не се движи, не ухае, не звучи и не създава усещане за живот. Така установената по време на бременността връзка майка-дете рязко бива прекъсната. При това положение нищо чудно, че майката изпада в депресия, а бебето изпитва агонизиращи мъки.
Децата в западните цивилизовани родилни домове нямат голям шанс да се възползват от близостта на майка си. Новороденото се слага в някаква „кутия“ и независимо, че се дави от ридания го оставят там само. Макар че още не умее да мисли и да се надява, то вече умее да страда. След като е пренесено в дома на своите родители, бебето е поставено в нова „кутия“, където е оставено отново само, да гледа решетките на кошарката си. Родителите никога не си задават въпроса дали след като бебето плаче в кошарката, тя е най-добрият избор за него, необходима ли е изобщо, кой и защо я е създал и дали не е просто една фалшива потребност, използвана от производителите, да ни продават ненужни вещи, които освен това допринасят за неподходящото развитие на нашето дете. Продължаваме да купуваме и използваме без да проявяваме никакъв скептицизъм. Защо не постъпваме като индианеца йекуана Тудуду, който с много усилия измайсторил кошарка от пръчки и сложил сина си в нея. Детето се почувствало в капан и започнало да крещи силно. Бащата веднага разбрал, че неговото изобретение не е добро за сина му и го направил на трески.
Кой е изследвал влиянието на бебешките колички, въведени от кралица Виктория върху характера на отгледаното в тях поколение и семейния живот на Запад. На кого са нужни изобщо те? Освен на производителите!
Да поговорим и за играчките. Предметите, които се поставят в обсега на бебето са само приближение на това, което му липсва. Всички смятат, че играчките би трябвало да утешат разплакано дете, но никой не се замисля на какво всъщност се дължи неговата скръб.
Според възрастните пухкавото мече или зайче трябва да осигури на бебето чувство за постоянна компания. Те възприемат ожесточената му привързаност и зависимост от тази играчка като очарователна детска странност, вместо като демонстрация на остра недостатъчност. На практика детето е принудено да се привърже към неодушевен предмет в нуждата си от другар, който няма да го напусне. Клатенето на количката и люлеенето в кошче са други подобни сурогати. Тези движения обаче са толкова бледо подобие на усещането да бъдеш носен на ръце, че рядко успяват да успокоят истински бебето, гледано в изолация. Освен че е неадекватно, това движение се случва и съвсем рядко. Над количката и кошарката на детето също се закачат играчки, които дрънкат, звънят и свирят, когато ги докосне. Те често са ярко оцветени и висят, което все пак е някаква гледка, различна от голите стени и привличат вниманието му. Тъй като обаче възрастните не ги сменят често (ако въобще го правят), те не предоставят достатъчно разнообразие, необходимо за развитието на зрението и слуха.
Психоложката Джийн Лидлоф в своята книга „В търсене на изгубеното щастие” обръща внимание на често пренебрегваното значение на човешкото докосване и близост за пълноценното израстване (има и ненужен мистицизъм и малко парапсихологични глупости, но са в приемливи количества само на 2-3 места под формата на неверни твърдения). Тя прави сравнение между отглеждането на деца при западното общество (които израстват в неуверени, пълни с неосъзнати детски травми и камари комплекси, неудовлетворени и нещастни възрастни, в резултат на лишаването им от човешка близост в моментите, когато тя им е жизненоважна) и естественото отглеждане на бебетата и децата от примитивни племена в Амазонската джунгла, които остават пълноценни възрастни, след като са израснали като пълноценни, отговорни, уверени и щастливи деца. Лидлоф прави лонгитюдни изследвания сред индианците йекуана (основно) и санема, които били запазени от влиянието на външния свят благодарение на така наречената „непроходима” дъждовна гора във водосборния басейн на горното течение на реката Каура недалеч от границата на Венецуела с Бразилия. Тя набляга на ползата от постоянното „носене на ръце” на бебето през първите 6-8 месеца и на значението, което има този период за по-нататъшното израстване. Ще обърна внимание на няколко основни момента:
В първите етапи на развитие след раждането съзнанието на детето е изтъкано изцяло от сетивност; то няма способност да мисли логически, да помни съзнателно, да размишлява или да прави преценки. Може да се каже, че то е не толкова съзнателно, колкото усещащо. Когато спи, то съзнава, че е добре, усещайки присъствието или отсъствието на друг човек, а когато е будно, то много по-добре осъзнава състоянието си, но по начин, който при възрастните би бил наречен подсъзнателен. Будно или спящо, бебето е много по-ранимо от възрастния, защото няма прецедент, чрез който да осмисли впечатленията си. Липсата на усет за хода на времето не е недостатък за бебето в утробата или в ръцете на майката- то просто се чувства добре. За детето, което не е на ръце обаче, неспособността да облекчи, което и да е свое страдание чрез надежда (която зависи от усещането за време) е може би най-жестоката част от неговото изпитание. Ето защо плачът му не съдържа надежда, макар че служи като сигнал, който да донесе облекчение. След като минат седмици и месеци и съзнателносттта на детето нарасне, надеждата се усеща смътно и плачът се превръща в действие, целящо определен резултат- позитивен или негативен. Дългите часове чакане обаче не могат да бъдат компенсирани от появата на съзнателност за време. Липсата на предишен опит кара времето да изглежда непоносимо дълго за бебето, когато изпитва някаква нужда.
Дори след години, когато детето стане на пет например, обещанието за колело на Коледа през август е равносилно на липсата на обещание. На десет години детето вече е натрупало достатъчно опит, за да придаде структура на времето, така че за някои неща е способно да чака безпроблемно ден или повече, за други- седмица, а за нещо особено специално- дори месец. Една година обаче продължава да е период, лишен от смисъл, при положение че става въпрос за задоволяване на някаква негова нужда. Ето защо то продължава да възприема настоящата реалност като нещо абсолютно. Това ще се промени едва с натрупването на още повече опит, когато детето придобие чувство за относителния характер на събитията благодарение на личната си времева скала и ценностна система. Повечето хора успяват да видят деня или месеца в перспективата на цял човешки живот едва когато станат на 40-50 години.
Бебето (както и мъдреците) живее в безкрайното сега. Бебето в ръцете на майка си е в състояние на блаженство, а оставено само е изпълнено с копнеж в една пуста, празна вселена. Върху вродените още от времето на предшествениците му очаквания биват наложени (без да ги изменят или изместват) неговите собствени очаквания, основани на личния му опит. Разминаването между тях определя дистанцията, която го дели от вродения му потенциал за щастие и благоденствие.
Неговата съзнателност съвсем не е достигнала качеството, което ще придобие в бъдеще. То не може да дефинира впечатлението си от околната среда. Тя просто или е както трябва, или не е. То не може да се надява, че ако сега не се чувства добре, ще се почувства така по-късно. То няма как да разбере, че когато мама го напусне, тя „ей сега ще се върне”- в неговите очи целият свят внезапно не е наред и обстоятелствата са непоносими. То чувства единствено, че ако плаче, нещата може да се оправят. Ако обаче бъде оставено да плаче твърде дълго, ако отговорът, който би трябвало да получи, не дойде, това чувство също го напуска и на негово място се настанява пълна пустота и безнадеждност във вечното сега. Целият му свят е обсебен от изгаряща нужда, а в опита на еволюиралите му предшественици няма нищо, което да го е подготвило да бъде оставено само, независимо дали будува, спи или още по-малко- когато плаче.
Когато майка му дойде при него, то просто се чувства наред. То не осъзнава, че нея я е нямало, нито пък помни, че е плакало. В ръцете на майка си бебето усеща, че всичко е наред, че на света съществува доброта.
Пример за естественото отглеждане на децата, според Джийн Лидлоф, са индианците от племето йекуана. Техните деца биват носени навсякъде от деня, в който се родят. Животът им е изпълнен с действие още преди да е паднала пъпната им връв. Макар, че през повечето време спят, дори и в съня си привикват към гласовете на близките си хора, шума от тяхната дейност, клатушкането, бутането и внезапните движения и спирания, вдиганията и натиска върху различни части от тялото, когато човекът, който се грижи за тях ги премества, за да му е по-удобно. Те се настройват и към ритъма на деня и нощта, промяната в повърхността и цвета на кожата на различните хора, които ги носят и към усещането за безопасност, произтичащо от близостта с тялото на друго живо същество. Бебето може да осъзнае належащата си нужда да бъде в нечии ръце само ако бъде отстранено от мястото си в тях. Когато се чувства на правилното място, то рядко има нужда да сигнализира нещо чрез плач или да прави каквото и да било друго, освен да суче винаги, когато изпитва подтик за това. По времето, когато го носят (от раждането до момента, в който започне по собствено желание да пълзи) бебето има различни изживявания, които задоволяват вродените му очаквания. На този етап бебето действа много малко, но преживява най-разнообразни неща чрез приключенията си в ръцете на заетия възрастен. Бебетата очакват и изискват действие, което да им помогне да се развиват. Ако майката стои неподвижно, тя научава бебето да мисли, че животът е скучен и бавен и това ще провокира у него безпокойство. То често ще започне да дава сигнали, че иска повече стимули. Ще започне да подскача, за да подскаже какво иска, или да размахва ръце, за да предизвика по-бърз ритъм в движенията и. Също така, ако тя упорито се отнася с бебето като с чуплива вещ, тя му внушава, че то наистина е чупливо. Ако обаче се държи с него смело и безцеремонно, то ще помисли за себе си, че е силно, приспособимо и като у дома си в най-различни ситуации. Чувството, че си крехък е не само неприятно, а и възпрепятства развитието на детето и възрастния, в който то ще се превърне.
Повръщането след сукане, което се случва постоянно с нашите деца, при йекуана е изключителна рядкост. Не е за вярване лекотата, с която съвременните експерти приемат, че природата е пропуснала да се погрижи за храносмилането на даден биологичен вид, оставяйки малките да страдат след всяко сукане от майката. Те препоръчват да тупаме бебето по гърба, за да може то да се оригне и да се освободи от въздуха, който е поело по време на сученето. Често бебето връща поетото мляко точно докато го потупват. Като се има предвид на какъв стрес са подложени нашите бебета, няма защо да се учудваме, че са хронично болни. Може би част от обяснението се крие във факта, че бебетата на индианците сучат много по-често през деня и нощта, отколкото ние позволяваме на цивилизованите си бебета.
При йекуана майката или този, който изпълнява нейната роля, се отнася съвсем спокойно с бебето и обикновено е зает с нещо друго. Той обаче винаги е готов да приеме бебето, което пълзи или се връща на четири крака от поредното си приключение. Майката не престава да готви или да върши започнатото- спира само ако е необходимо да даде на бебето цялото си внимание. Тя не се хвърля към детето с разтворени обятия, а спокойно и делово му позволява да остане с нея или, ако трябва да отиде някъде, го вдига на хълбок и го носи със себе си, подкрепяйки го с ръка. Тя никога не е инициатор на контакта с бебето и участието и в него е напълно пасивно. Бебето е, което я намира и и демонстрира с поведението си какво иска. Тя с готовност изпълнява желанието му, но нищо повече. Във всички случаи бебето играе активната, а майката- пасивната роля. То идва при нея да спи, когато се умори и да се храни, когато огладнее. Изследователските му пътешествия по широкия свят се редуват със срещите с майка му, които укрепват силите му. Когато я напусне, увереността му в нейното присъствие му дава смелост.
Цивилизованите деца, лишени от житейски опит „на ръце“
Съзнанието на бебето претърпява огромна промяна по време на етапа, в който го носят на ръце и нервната му система се развива. Чувствата, които изпитва преди още да може да мисли, са мощен определящ фактор за бъдещия му начин на мислене и имат силно формиращо влияние върху останалата част от живота му. Първоначално бебето единствено наблюдава- то не може да разсъждава и опознава околната среда чрез асоциации. Първите следродови послания, получени от неговите сетива, се характеризират с абсолютизъм, с липса на способност за преценка на впечатленията, които нямат връзка с вътрешните очаквания на бебето и са лишени от какъвто и да било времеви контекст. И този етап е от полза за него, защото в противен случай новият организъм би изпитал непоносим шок от непознатите за него събития. Когато детето започне да възприема събитията, които се случват извън него, то осъзнава разликата между своите възприятия и предишния си опит. Опознаването на света чрез асоциации означава, че то възприема непознатото като едно цяло, без да забелязва нищо конкретно в него. То установява единствено подобните едно на друго преживявания, опознавайки света първо грубо, а едва след това постепенно навлиза в подробности.
Задачата на бебето в майчините ръце е да преживее неща, които да го подготвят за по-нататъшното му развитие в посока на самостоятелност и независимост. Пасивното участие и наблюдението на ужасяващите събития, типични за ежедневието на бебето в ръцете на заетата му майка, са от решаващо значение за развитието на неговата увереност в себе си. Те са важен градивен материал за бъдещото му усещанее за неговото „аз“. Човек не може да стане независим от майка си без нейната помощ- тя трябва да заеме правилното си място, да предостави на детето преживяванията, свързани с периода на носене на ръце и да му позволи да приключи с него, когато той изпълни ролята си. Детето, което не е носено на ръце не само се опитва да събира всякакви откъслечни преживявания, но и развива компенсаторен механизъм, целящ да облекчи неговата агония. То рита колкото може по-силно, за да облекчи копнеещата си за допир кожа, размахва ръце, мята ожесточено глава, за да притъпи усещанията си, напряга телцето си, извива гръб възможно най-силно, за да престане да чувства това, което го измъчва. То намира частична утеха в това да си лапа пръста, тъй като така облекчава непрестанното желание в устата си. Обикновено то просто пъха пръст в устата си, за да запълни непоносимата празнота в нея, безвремието, изпълнено със самота, чувството, че центърът на живота е някъде другаде и то не е там.
Преживяванията, необходими за неговото развитие са сведени до нула- основният натрупан от него опит е нужда, жажда и неосъществен копнеж. В резултат на това, че детето е било лишено от необходимите му преживявания в ръцете на по-възрастен човек, у него трайно се настанява неизказано чувство за отчуждение и неувереност, което ще остави отпечатък върху личността му в бъдеще.
Загубата на важното усещане за принципно благополучие, което се придобива по времето, когато детето е „на ръце“, води до търсене на всякакви заместители. Усещането за щастие и благоденствие престава да бъде естественото състояние, свързано със съществуването и вместо това се превръща в негова цел. Лишаването от преживявания в етапа, в който е трябвало да бъдем гледани „на ръце“, се изразява най-често като едно постоянно усещане за безпокойство и неудобство в настоящия момент и място. Човек изпитва смътното чувство за нещо изгубено, мъчи го копнеж по нещо, което не може да определи точно. Това желание често се насочва към някакъв предмет или събитие, намиращи се в обозримото бъдеще. Постоянната потребност от пропуснатите преживявания „на ръце“ често е причина за доста странно поведение. Слабостта ни към влакчетата в увеселителните паркове, виенските колела и всякакви екстремни люлки и въртележки може да се обясни с факта, че не е била изпълнена квотата ни от усещания за внезапни промени и огромни опасности от позицията на относителна сигурност. Ако някой е привлечен от това да го плашат и тресат срещу заплащане, обяснението би било единствено, че така удовлетворява някаква своя нужда. В продължение на милиони години бебетата са преживявали вълнения, наблюдавайки опасностите на околния свят от уютните ръце на майката, която е тичала из саваната и прекосявала реките. Тези вълнения липсват на хората, които като бебета са преживяли единствено тишината и неподвижността на креватчето си или старателно отработеното плавно полюшване на детската количка, съчетано с малко люлеене на колене и, ако са имали късмет, няколко подхвърляния във въздуха от бащите.
Широко разпространено е схващането, че ако отделяме прекалено много внимание на бебето или детето, ще му попречим да стане независимо; че ако го носим през цялото време, то няма да стане самостоятелно. Само че самостоятелността произтича именно в резултат на завършената фаза от развитието „на ръце“. Това е етап, в който бебето присъства постоянно в живота на родителя, но рядко е център на вниманието. То просто е там, във вихъра на дейността на човека, който се грижи за него. Бебето споделя живота му от безопасната позиция в неговата прегръдка. Когато напусне скута на майка си и започне да лази или ходи на 4 крака в света около нейното тяло, тя не му се меси (да го „пази“). Нейната роля е да бъде на негово разположение, когато дойде при нея или я извика. Не е нейна работа да насочва дейността му, нито да го предпазва от опасности, от които ще може съвсем спокойно да се предпази само, стига да му се даде шанса да го направи.
Постоянното носене на бебето през първите 6-8 месеца ще обезпечи неговата независимост и ще му даде основа да се развие като общително, непретенциозно и полезно човешко същество през останалите 15 или 20 години от живота, които ще прекара с майка си. Щом осъзнае, че това е в неин интерес, тя с удоволствие ще си направи „труда“ да го носи, докато върши домакинската си работа или пазарува.
Въпрос на навик е човек да се научи да работи, държейки бебе. За целта е много удобна превръзката (слинг), която се прехвърля през едното рамо и поддържа бебето на противоположния хълбок. В много магазини се продават и ранички или кенгура за носене на деца на гръб, благодарение на които ръцете на майката остават свободни.
От друга страна има майки, които се налага да ходят на работа. Те обаче не оставят децата си сами у дома, а наемат някой, който да се грижи за тях или пък ги поверяват на бабите, за да може да имат контакт с възрастен. Какъвто и да е случаят, възрастният може да бъде инструктиран да носи бебето, а когато седи пред телевизора да го държи в скута си през това време. Светлината и шума може да навредят малко на бебето, но самотата със сигурност ще е по-непоносима за него.
Би било от голяма полза да възприемем грижата за бебето като дейност, която не изисква усилия. Няма нужда да отделяме специално време за него, освен когато му сменяме памперсите. Банята му може да е част от банята на майката. Кърменето няма нужда да я отказва от всякаква друга дейност. Става въпрос просто да променим възгледите си за грижите за бебето като дейност, която завърта целият ни живот около него. Вместо това може да възприемем подход, който повече подобава на представата за родителите като способни, интелигентни същества, в чиято природа е заложено да се наслаждават на работата и на компанията на други възрастни, докато междувременно носят и се грижат за децата си.