За трансграничния маратон Via Pontica не се бях подготвял изобщо. Въпреки че не харесвам бяганията на равен терен, реших да участвам в това събитие, защото маршрутът включваше две държави и беше покрай морето. Дистанцията от 21 км е доста кратка в сравнение с планинските утрамаратони, но така или иначе аз не бях бягал от месеци, нито бях плувал, не се хранех качествено и бях изтощен от всекидневното стоене на слънце като спасител. За да получа три почивни дни, през които да отида до Крапец, да бягам и да се върна в Равадиново, трябваше да работя без почивен ден в продължение на почти цял месец.
Накратко ще разкажа как протече самото състезание, както и пътуването ми до мястото, където се организираше събитието, включващо различни дистанции за бягане (аз реших да не се участвам в класическия маратон от 42км, защото той включваше един и същ маршрут, пробяган два пъти, а подобно нещо ми изглежда изключително скучно). Предварително се бях обадил на няколко места в Крапец, където предлагаха по-евтини квартири и на още едно място, осигуряващо бунгала, но всичко беше пълно. Реших, че ще си спестя парите за квартирата и ще спя някъде на плажа. Нямах обаче нито палатка, нито спален чувал в него момент. Замислих се дали да не поискам от хазяйката едно по-тънко одеяло, но сметнах, че ще ми тежи излишно и си взех само множество тениски с къс ръкав и една блуза с дълъг, които евентуално да облека едни върху други, за да се получат множество пластове от дрехи, осигуряващи изолация от студа, ако е ветровито. Оказа се, че е! Но затова по-късно. В последния момент си намерих и транспорт от Варна до Крапец за 5 лв в едната посока чрез сайта за споделено пътуване myeventrips.com. Рано сутринта на 1 септември един колега ме закара до автогарата в Созопол, оттам отидох до Бургас, откъдето с влак стигнах до Варна и след това с още четири души в една кола стигнахме и Крапец рано следобяд. Видях, че има химическа тоалетна до плажа и реших, че поне проблемът с тоалетната отпада. Оставаше да си намеря подходящо място за спане на плажа и да се регистрирам за състезанието. Докато чаках да започне регистрацият, поплувах малко в морето и се запознах с единия от двамата възрастни спасители на плажа (на доста дългата плажна ивица край Крапец имаше само два спасителни поста с по един спасител. До поста му се бяха излегнали да се пекат седем румънки (четири чисто голи и три по монокини) с едно куче и той изобщо не си правеше труда да гледа морето. След като си взех състезателния номер и изчаках да се стъмни напълно, се настаних за нощувка в едното от двете гигантски легла (става дума за повдигнати дървени платформи със средно твърди дюшеци върху тях, които в случая бяха мокри), разположени на пясъка- нещо като завеса от плат покриваше тавана и три от страните на тази конструкция. Върху по-малко мокрия дюшек на платформата сложих единственото сухо шалте за шезлонг, което намерих на плажа. Облякох четири-пет тениски с къс ръкав една върху друга, като едната беше с качулка, а блузата с дълъг ръкав сложих върху тях. Завих се с един барбарон (просто поставяйки го върху себе си) и се пробвах да поспя. Нощта се оказа доста ветровита и трябваше да притисна едната завеса с раницата си, която ми служеше за възглавница, а другата да държа с дясната си ръка през повечето време, за да ме пази малко от вятъра. В лявата си ръка държах фенерче, с което предупреждавах влюбените двойки и пияните компании, че мястото вече е заето. Не мина и без инциденти с тъпи пишлемета с недоразвито чувство за хумор, които очевидно считаха, че е много забавно да направиш мръсно на някого. Две предполагам пияни момчета ми дръпнаха завесата и ми хвърлиха пясък в очите, като успяха бързо да избягат, смеейки се. Имаше и среднощни фойерверки, но горе-долу успях да поспя. Сутринта станах преди всички останали и след като видях, че химическата тоалетна е заключена с верига, се наложи да се разходя до близката горичка. След това се облякох за бягане и си намазах краката с магнезий (този вид магнезий се усвоява от организма много по-бързо от таблетната форма), за да не получа крампи прекалено рано по време на състезанието, което беше напълно възможно, след като не бях бягал от месеци. Сложих си раницата на съхранение в една от палатките на организаторите и си взех с мен само личната карта и спасителския колан за кръста, в който ми беше тежкият GSM и една малка камера. Оказа се, че почти не ги използвах (освен за една снимка на бреговата ивица), тоест съвсем излишно мъкнах колана през цялата дистанция, местейки го от едната ръка в другата, тъй като не ми беше удобен да го нося на кръста докато бягам. С автобуси трябваше да ни закарат до 2 Маи (това е името на селцето) в Румъния, откъдето тръгваше полумаратона, но се оказа, че са дошли по-малко превозни средства, отколкото трябваше и някои от състезателите се наложи да стоят прави в микробусчетата, докато стигнем в Румъния. Организаторите от „Зелена стъпка“ се извиниха в края на състезанието за недостатъчното автобуси, осигурени от румънска страна, но това не беше някакъв сериозен проблем (а и не беше по-тяхна вина) – все пак всички стигнахме навреме до началната точка на състезанието. Тръгваше се от общината на 2 Маи, където в продължение на половин час голяма част от състезателите се разтягаха, а някои дори загряваха с бягане (в което няма особен смисъл, при положение, че ние не участваме в спринтова дисциплина, където е препоръчително мускулите да са предварително затоплени, а в полумаратонска дистанция, при която има достатъчно време да загрееш по време на самото бягане и изобщо не се налага да тичаш предварително). При старта се получи едно скупчване, характерно за дългите бягания- всички се бутаха най-отпред, независимо от своите бегови възможности. В крайна сметка какво значение има дали ще тръгнеш първи, ако не можеш да бягаш бързо на дълги разстояния. Аз естествено потеглих с последната група, но още в първия километър почнах да изпреварвам хора, защото се движеха прекалено бавно. След като свърши лекото нанагорнище по шосето и излязохме на пътеката покрай морето увеличих малко темпото до постоянна скорост, при която не се задъхвах и продължих да изпреварвам отделни състезатели. Като подминахме румънския курорт Вама Веке настигнах една девойка, бягаща с темпо, което ми се стори добро за момента и продължих състезанието с нея. На българо-румънската граница всичко беше организирано предварително и никой не ни спря- преминахме бягайки. Забелязах, че момичето, с което бягахме заедно, ускоряваше малко, когато бяхме на сянка и намаляваше темпото, когато се движехме пряко под слънчевите лъчи. Освен това се задъхваше (казах и че трябва да си успокои дишането и да го координира с темпото си на бягане, но не знам доколко ми обърна внимание) и постоянно си гледаше часовника, който бибиткаше от време на време. Предположих, че си е поставила някаква цел, свързана със състезанието и реших да и помогна да завърши дистанцията малко по-бързо.
Други състезатели ни изпреварваха единствено на подкрепителните пунктове, където се бавехме само няколко минути, но желаещите добро време минаваха оттам за секунди. Докато бягахме на твърд терен, Лина се държеше, но когато навлязохме на пясъчния участък от състезанието сякаш рухна и и беше трудно да бяга. Започна да се придвижва ходейки, но след няколко минути успях да я надъхам да бяга много бавно, но с постоянно темпо и без да спира. Като цяло аз можех да бягам по-бързо и да дръпна доста на този терен, но тъй като не се борех за първите места, реших че няма смисъл да бързам толкова. Освен това беше ужасно горещо и на моменти имах усещането, че мозъкът ми набъбва и започва да пулсира в главата ми- първи признаци за предстоящ слънчев удар. Когато вече бяхме на километър и нещо от финала, оставих Лина да приключи самостоятелно бягането си и да усети по-ярко, че е успяла да завърши с добра скорост главно благодарение на собствените си усилия и упоритост. Тъй като зад мен се приближаваше едно момче, аз ускорих и завърших за време 2:23:55ч. В края на състезанието увеличих скоростта по две основни причини. Първо, от бавната скорост, с която се движехме с Лина последните 5км, почнах да усещам началните признаци, че ще получа крамп на десния крак и като ускорих темпото избегнах този момент, завършвайки състезанието без никакви схващания, въпреки че нямах предварителна бегова подготовка. Второ, не желаех някой да ме изпревари последния половин километър, и то при положение, че имах сили и енергия за още доста километри. Въпреки че основната ми цел беше да не съм последен, се представих неочаквано добре, както ще стане видно от класирането. При мъжете бях на 45-то място от 66 участници, но мен ме интересуваше не колко хора (мъже и жени) има преди мен, а колко са останали след мен, тоест колко бях изпреварил след като тръгнах последен: равносметката е 21 мъже и 25 жени (само 13 жени бяха преди мен) или общо 46 души.
Аз лично смятам, че съм по-добър на ултрамаратони над 50км, но на полумаратоните от по 21км се справям сравнително добре, и то без да полагам усилия и да съм тренирал предварително, като същевременно след състезанията се чувствам чудесно, не много уморен и в следващите дни обикновено нямам мускулна треска. За което при това трансгранично състезание помогна и магнезият, с който се намазах предварително.